Маркетинговият трик на живота е да не приемаш нищо твърде лично, никого твърде лично. Нещо се случва и се забравя, хората идват и си отиват.

- Всеки ден срещаме разочарованието. И аз го срещам. Днес то беше красиви очи, които гледаха в тротоара и лъжеха, че не виждат. Да, днес разочарованието беше човек, който просто си отмина.
- И как успяваш?
- Какво?
- Как успяваш, да останеш ти, без да позволяваш разочарованието да се отпечатва на лицето ти?
- Гледам го право в очите и го карам да свежда глава!

ПОНЕДЕЛНИШКА ПАНИКА

Жив е той, жив е на масата в хола.
Лаптопът мисли, бръмчи и пъшка.
По цял ден през сълзи се моля,
но заяжда се с мен, дори да се тръшкам.

Не мога с него на глава да изляза
И уорда едвам зарежда даже.
А когато в браузъра вляза,
понякога нищо не иска да покаже.

Знам, че го товаря с програми разни,
но това не е повод да ме дразни.
Внимавам му много и в подобна ситуация,
очаквам насрещна такава престация.
А той се изключва, изморява се бързо
и на мили приказки хич не се връзва.

Ще го подложа на релаксация малка,
пък дано се съвземе.
Без него изпадам в положение жалко,
а не ми остава никакво време.

Ще броя до двайсет, вдишвам.
Рестартирам, след това издишвам.
Зарежда се системата,операционна
и се залавяме за задача бойна.
От Delphi не разбираме, това е ясно
и CRM-a нещо не ни блазни,
но поне да закърпим, замажем нещата,
да не нагазим сесийно с двата крака.

ПИШИ МИ

Здравей,

имаш ли минутка от безвремие?

Искам да те питам, че не знам.

Колко струва шепичка доверие

с торбичката приятелство, 1 кг.?

Искам още да си поговорим за това,

как стига сърцето на човека,

да изхвърли на боклука онова,

дето даром е получил в ръцете -

дървена кутийка с утеха

заедно с ключето за забравяне,

честност, един чадър и топла дреха

срещу дъжд от кал и при силно застудяване.

Бих искала и да разбера

чао или сбогом се казва на излизане.

Стоя на входната врата

и чудя се защо въобще съм влизала.

Шубе ли те е? Кой не го е шубе?

От  мъчното и тежкото заклещване

в тесните разбирания, сложи перде,

заключи, че твърде трудно е за усещане.

Мълчи ти се, но на мен ми се говори

за неизказаните и неразбраните неща.

Знам, че нямаш време, да ми отговориш,

поемата ми свърши вместо теб това.

Тя дишала е писмено, това е лошо.

Събирала е тъжните ти истини.

Думите ще пази, но не иска изобщо,

да те побира вече, писна й.

Ще си почина малко, после пак ще пиша,

че минутката изтече, все пак книжна е.

Поемата умря, но утре пак ще диша.

Чао, сбогом или пък до скоро виждане.

Все пак оставям ти бял лист и химикал,

ако ти хрумне нещо от значение.

Какво разбрал си и какво не си разбрал,

пиши ми, давам ти минутка, две безвремие.

продължение...

Помните ли на петъка горещия шоколад,

книжката ми още си мирише на мастило.

А що се отнася до съботата как

прегърна ме в одеялце, но  настинах.

Омръзна ми да се срещам тайно с морето,

излъга ме за бъденето по-напред.

Изморена съм, почивам си в прозите, където

думите лекуват ме с топъл, мек сюжет.

Спомените, дето в рапанчета събирах,

тръгнаха си с онзи ноемврийски листопад.

И въпреки това още пясък си намирам,

бързах, но не стигнах, да забравя. Закъснях.

Вече не се влюбвам в дъждовното време,

то се влюбва в мен, подарява ми крила,

а аз тихичко му пиша за летене

и за паднали снежинки в неизпратени писма.

Знам, че ги чете, но студено ми е вече.

Не ми се чака. Изморих се. Заваля.

Зимата дойде, есента с дъжда изтече,

тръгвам си, не бягам, просто ще вървя.

Пътечка ще намеря и ще тичам до забравяне,

тесните човеци не могат да ме разчетат.

А колкото до петъка, учи се на отминаване

през студения спомен за горещия шоколад.