КАК СИ? ДОБРЕ ЦЯЛО И ДОЛУ ГОРЕ В ПЕРИОД

Баба казва: „Като махнем лошото сме добре.”

това не е история за позитивното мислене

Когато нямаш идея как да започнеш, просто започни. Ако ще да е понеделник. Още преди Мария да ви го говори, се беше започнало. Историята на днешното днес. Така както аз я виждам през очилата на моята гледна точка. От вас зависи как ще я прочетете. Тя е само за хора с безпорядъчна логика. Пригответе си кафе, но както го обичате, не както трябва. Настанете се удобно.

СТАРТ.

Филмът на новия ден е. Например вторник, че понеделникът ще започне да киха от толкова много споменаване. Бедничкият понеделник, ако знаеше, колко много хора го мразят. А ако човек знаеше, колко го ненавиждаше понеделника.

СТОП.

Отначало. Та, вторник е, ама на него хич не му е до теб, пък и на теб не ти е до него – чаровна споделеност от ежедневен характер с дъх на инерция. Слънцето се разхожда по ръба на чашата ти с кафе без захар и се оглежда в недоспалото ти изражение и докато трябва, е време…

Любопитно!

Един час делнична сутрин обикновено е приблизително равен на 14 минути.

„Мария ви го говори”

Трябва да тръгваш за работа. Излизаш. Трябва да шофираш по разбитите улици. Трябва да чакаш в задръстването. Трябва да намериш място за паркиране. Трябва да си сложиш зрялата професионална уравновесена физиономия. После трябва да се усмихваш на клиентите, защото трябва да покриеш таргетите. Трябва да излезеш в обедна почивка.

ПАУЗА.

-          Здравей, как си?

-          Добре съм, ти как си?

-          Добре.

Дали? Надали. Ако животът беше математика, то средно аритметичното на действителното ми състояние представлява функция от гледната ми точка върху глобалните обстоятелства, която е приблизително равна на добре цяло и долу-горе в период. Опитай да го начертаеш върху координатната система на любопитния от горните редове. Не става. И в този безпорядък от мисли. Ако те питат как си, винаги отговаряй, че си добре, защото и без това никой не го интересува как си. Добре де, повечето не ги интересува. Хората, които ги е грижа наистина, питат по друг начин. Просто не питат. Ще ги познаете.

Помниш ли, до къде стигна. Аз ще ти припомня. Стигна до там, че си тръгнал нанякъде по път, който не води никъде, но за да стигнеш все пак трябва да минеш. Трябваше да приключиш работния ден и след това трябва да напазаруваш за вечеря. Трябва да си приготвиш нещо за ядене. Трябва да си легнеш рано, защото утре трябва да станеш рано. И ще е сряда и на теб няма да ти е до срядата и на срядата няма да й е до теб и т.н. Познато ли ти е?

Ако отговорът е позитивен, честито! Ти си хамстер и тичаш по лентата на филма „Трябва и т.н.”. И за да не се стига до там да го гледаш в четвъртък пак просто седни на друг стол, от който ще виждаш по-добре, как слънцето ти се усмихва на повърхността на чашата ти с кафе и те кани  на разходка до работа. Трафикът ти пожелава успешен ден през любимата ти песен, бюрото е препълнено, толът е неудобен, но пък wallpaper-ът е върхът, а клиентите… Кой ти говори за клиентите, време е за обедна почивка.

-          Здравей, как си?

-          Добре съм, ти как си?

-          Добре.

Но си добре, не защото трябва, а защото си добре.По-хубаво е да гледаш от това място, нали?

Просто си пий кафето, както го обичаш. И тук въобще не става дума за кафето.

И ВРЕМЕТО МИНАВА

Превърнах се в капчици от дъжд,

затова вали, вали непреодолимо.

Искам да измия, но ме лъже

времето не е лято – чиста зима.

Облаците натежали са от тъга.

Гърми им се, а чадърите до един не се отварят.

Няма сламки, щом тъгата е вина.

Прошка - най-нещастният удавник.

Заприличах на мокър тротоар.

Минават всички с калните обувки.

Кръстовище съм, малка спирка, светофар,

локва, смачкан вестник, недомлъвка...

Превърнах се в капчици от дъжд,

защото да валя ми е необходимо.

Как времето ще спре да лъже

без валежи, без да изчисти, без да мине.

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

кой събира днес млякото

Добре, че настинах, за да седна да пиша. Събота е, а температурата е 37,5. В мен. Слънцето е на друго мнение, разбира се. Не си Мария, ако не си наопаки. Вирусът се казва Носталгия и си пие кафето с вдъхновение и малко Парацетамол. Днес иска да пише за един човек и ще го напише. Макар че това е четвъртият документ, който отварям, но този съм решила да го завърша, ако ще да стане книга, ако ще да ми отнеме целия остатък. Защото е от значение и си струва да бъде написано, поне за мен. От мен.  Струва си да бъде прочетено... за един човек, който винаги ми вдига телефона. Искам да ви разкажа.

Миналата година между редовете на „едно бурканче лютеница“ (виж. „За българската мечта“) обещах да забъркам моята история, а аз винаги си изпълнявам обещанията. Историята не съдържа домати, а мляко. За мен млякото не тежи 400 грама в пластмасова кофичка на регала в кварталния магазин. За мен млякото се съдържа в моето семейство, струва по някакъв начин моя смисъл и тежи един цял живот. Даже не знам как ще го побера в едно бурканче, в един текст...

(трети увод за щастие) 

От Габрово съм. Живея в един град до морето. Дойдох един ден преди седем години и останах тук, за да си тръгна от вкъщи. Сега не знам кое е мой дом, но това няма значение. Или пък има? Не се прибирам често. Грях бера с моите две връщания на година. И тежи, тежи точно толкова колкото гузната ми съвест, колкото една бучка спомен. А най-трудно я преглъщам  в събота и неделя, когато се обадя по телефона и чуя ведрия глас на човека, за когото всеки уикенд е понеделник , но винаги ми вдига телефона, дори да не може да говори, дори да не иска да ми сметне някоя задача или да ми каже, колко харчи една електрическа крушка.

Той, ЧОВЕКЪТ, ще го познаете по главните букви, почти няма почивен ден и работи по 12 часа. Събира мляко. И на въпроса: „Защо не си починеш?“ човекът отговаря: „А кой ще събере днес млякото?! Ще си почивам, когато остарея.“  Смее се. И той не остарява и до днес. Само малко по лицето, но това е от усмивките..., добре де и малко от мен, малко от сестра ми, малко и от мама и от другите малко... Човекът, който винаги ми вдига телефона е човек, който никога не бърза, не бърза да остарее, става всяка сутрин в 6.00 часа изморен, но с желание за вървеж напред, заради отговорността на чувството за грижата за ближния. Шофира цял ден и се прибира в 19.00 часа с някакво сбъркано чувство за хумор. И винаги ще те разсмее. Не знам от къде вади този дух. Сигурно си го държи в джобовете и си го ползва по малко всеки ден. Небе ми е цялата ситуация с позитивното мислене. Дава и на другите. Винаги. И утре пак.. В 6.00.

Този човек няма да ми се скара, няма да ме упрекне, няма да ме „посъветва“, няма да ми повиши тон както правят обикновено хората, в моя случай мама. Само ще ме погледне, а повярвайте, този поглед е смразяващ ....или ще въздъхне в слушалката така, че да ми удави целия егоизъм, цялата женска драма и почти цялата детска градина, чиито сбор съм аз. Човекът не ми се обажда често, за да не ме притеснява, но пък винаги ми вдига телефона. И почти винаги ми казва: „Не се тревожи за нищо, тате.“ И това е моят смисъл, тук е моят дом. Скрила съм го отляво, където тупка чувството за щастлива благодарност от имането на такъв бряг, на такова убежище. И въпреки че съм дъщеря на баща си, не съм като него, нямам и грам от неговата мъдрост, от неговите очи за нещата от живота. Още се уча.. Цял живот ще вървя след него. Дано го стигна.

А кой ще събере днес млякото? За други не знам, но със сигурност баща ми. Пожелавам си малко от неговия смисъл. Има значение и си струва да го видиш. Аз го виждам всеки ден на регала в кварталния магазин в пластмасова кофичка от 400 грама и ми казва: “Не се тревожи за нищо, тате!“

ЗАЩО ПЛАЧАТ ТОЧКИТЕ

Слънце е в неделя, не ми се вали.

Морето – небе, небето - море и прочие...

На пейка една точка стои и тъжи,

тъжи си на края на едно многоточие...

Неизказани думи, непрочетена мисъл,

объркан словоред запетайка и прочие...

Един човек е писал и не си дописал.

Въздъхнал в точка и едно многоточие...

Изморили се буквите и знаците даже.

Думите не стигат до края и прочие...

Понякога нищо не искат, не могат да кажат,

затова точките плачат. Край. Многоточие...

ТРЪГВАМ

Събрах си чувствата и ги сложих в торбичка
запазих ги за някой друг живот.
На този безчувствието по` му прилича,
когато потрябва стои на бюрото
точно до онзи син химикал,
с който се пишат студени съобщения
и ставаш на точка без запетайки
ти си краят на едно тъжно изречение.

Думите се изгубиха в едно обещание,
на което му бяха доста къси краката,
затова моят аз, душата ми и компания
ще си стегнем багажа и ще идем в гората,
където дърветата ще са наше убежище
и няма нужда да бъда безлична
няма нужда да не бъда себе си
нито да слагам чувства в торбички.

Това тръгване искам да е постоянно,
макар че в понеделник съм пак на бюрото.
Мисля да си остана аз, такава-странна,
нагазила с всичките си чувства в живота.