ПЕТЪК В СЛЕДОБЕДНАТА ПОЧИВКА

Петък в следобедната почивка.
Една открадната усмивка.
Една нарочна среща.
Разговор за стари вещи.
Чувствата са вече в рима.
Много мисли си заминаха.
Много думи измълчани.
Чудя се, дали да остана.
Нито вънка, нито вътре -
на прага съм на ново тръгване
от някого, към другиго със себе си
по пътища, пътеки, жп прелези.
Пускам си мечтите нависоко,
лети им се в някаква посока.
Обаче ми отрязаха крилата.
Май имах чифт резервни в душата ми.
Ще ги потърся зад старата надежда,
ще ги закърпя с по-шарени копнежи,
ще ги почистя от праха преди,
ще са слънчеви, няма да вали.
Бурите си ще скрия в шкафа
и ще те хвана здраво за ръката.
Ще те заведа накрая на сърцето ми,
там някъде между редовете в стих.
Ще ми подреждаш чувствата в рима,
затова ще остана, няма да замина.
И по време на нарочната ни среща
ще забравим за старите ни вещи
и ще ти подарявам ново чувство с усмивка
всеки петък в следобедната ми почивка.

Мария Тодорова

ИЗВИНЯВАЙ, ЧЕ ТЕ ОБИЧАМ

Извинявай, ако те обичам,
но те обичам!
И това е.
Защото любовта е чувство без условия,
няма рима,
с вкус на въздишка е,
с цвят на сутрин,
с лице на някого
и има смисъл,
когато няма смисъл
и това ме побърква.

И ако е наистина,
ще си готов да пътуваш до края на себе си заради нея...
Ако не е така, извинявай!
Извинявай, че те обичам...

Мария

ОТВЛЕЧИ МЕ ДАЛЕЧ НА КРАЯ НА МЕЧТИТЕ МИ...

...и събери в шепи всичките ми бури.
Скрий от мен всички облачни истини,
с теб ми е себе си и не искам друго.
Сутринта ми винаги е по-слънчева в прегръдка,
подари ми от онези споделени изгреви.
Стои ми се в ръцете ти, не ми се тръгва.
Така ми се живее – понякога несмислено.
Напиши в душата ми сладко чувство от спомени,
захарницата е някъде в сърцето ти впрочем.
Не ми трябват думи, прочела съм тонове,
стигат ми две очи, усмивка, многоточие...
Така ми е завършено и толкова заедно,
отвлечена далеч на края на мечтите ми,
държейки ме винаги на топло, там отляво
и обичана дори и да не съм за обичане.

Мария Тодорова

И ТОВА ОБИЧАНЕ ЩЕ МИНЕ

Била съм тук и преди –

на прага на това отричане.

Омръзна ми все да вали.

Сив е дъждът на всяко необичане.

Душата ми вече не стига

да побира лошото време.

Когато вървя все ме спират,

онези съботи и онези недели.

И ме хващат здраво за гърлото,

дотежават като тухла от чувстване,

събират си мъка в обувките,

за да тичат по-бързо на връщане.

Остават ми без дъх мислите

и ми пипат всеки ден значението

с твърдите ръце на истината,

че копнежите са от несподелените.

Затова ще си поседя между редовете,

ще си почина от дългото тичане,

ще почакам да ми минат страховете

и ще се преструвам, че не съм обичала!

Мария Тодорова

НЕ МИ КАЗВАЙ, ЧЕ МЕ ОБИЧАШ

Не ми казвай, че ме обичаш.

Знаеш ли колко думи съм прочела.

Стига ми как сутрин ми се усмихваш,

мечтите ми, чаша чай и едно хвърчило,

летящо в небе от вдъхновение

над дъха на влюбените светофари,

но никой от тях не свети в червено,

какъв ли е цветът на топлината?

Не ми казвай, че ме обичаш.

Стигат ми ръце – печат от чувства.

Пазя си ги в джобчето отляво,

когато ми е мъчно да ми тупкат.

Независимо колко си далече,

независимо, че понякога те отричам,

никога не казвай, че ме обичаш,

а просто само тихичко ме обичай.