ИМАМ ЕДНА ТАЙНА –

малко ме е страх от щастието

Защото свършва и ми става студено.
Затова не го умея.
Сама си чертая празните стаи.
Има достатъчно място да побера всичките си страхове
и да отглеждам и най-големите си бури.
Аз съм лошото си време
и въпросите в главата ми,
които се преструват, че търсят отговор.
Не искам да си призная, че
съм най-нещастна, когато стигна мечтите си,
защото после не ми остава някак нищо.
Много ми е трудно да намирам нов път,
затова се връщам по старите
и слушам една и съща песен постоянно,
докато се слея със звуците.
Даже вече не се губя
и няма нужда да ме търсиш.
Не искам да бъда намерена.
Наистина, не искам.
Още бягам все към ‚защото‘, но
не мога да се побера в значението си
и това ме побърква.
Раздадох почти всичкия си смисъл –
взеха ми го и не ми го връщат.
Затова ме е страх от щастието,
защото след него остава само прах
по рафтовете
и една усмивка,
която избледнява като
дъх на отминаващо лято,
което никога повече няма да топли така.
Не ми остава нищо друго освен да го прибера
между страниците на тази история
и да оставя времето да го направи красив спомен.
Та, исках да ви кажа една тайна,
но вече я забравих.
Май ме беше страх от нещо,
но страхът веднъж написан,
вече не се нарича така,
вече не може да се усети,
защото е станал на думи,
а мен думите ме научиха
как да виждам щастието,
защото то не е нищо друго
освен гледната ми точка.

ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВРЕМЕТО

Думите са леки, такива без значение.

Просто си говорим празни приказки за времето.

Страстта е хаштаг илюзия. Любов? Под съмнение.

(Как да обичаш, знаеш ли?) Както и да е. Все едно.

Така или иначе посоките се разминават –

вярно беше тръгнал по дългия път към мен.

Спъна се, падна, заболя те и не остана.

Измъкна се на пръсти като метафора в клише.

Знаеш ли, че не играя роли в повърхностни истории,

където смелостта ти стига само до корицата.

Или четеш до края, или ще си пародия

на онази приказка с краля и кралицата.

Впрочем се изморих да стоя между редовете.

То и без това от там никой не минава.

Празните приказки за времето общо взето

са ми скучни казвам ти го ей така направо.

ВЕЧЕ НЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И СМЕ АВГУСТ,

лятото на следващата година  

Толкова ми беше влюбено септември,

че написах колко много ми се обича.

А сега въобще не ме побира времето -

надеждите ми отдавна се натичаха

и не летят...

Помниш ли онова момиче,

което тихичко си беше тръгнало?

Не подрежда вече дъжд, не ѝ е привично

да е сива, облачна и разхвърляна.

Беше ми толкова влюбено септември,

а сега едвам си спомням някого,

от когото откраднах вдъхновение –

топло чувство, знаеш, без очакване.

Не пазя вече в песента от радиото

„евтините трепети” за спомен.

Споко, така ми е по-добре, забравено,

безтебено, безветрено, затворено.

И сърцето за всеки случай съм заключила.

Загубих си ключа при онова отричане.

Не го търси

и аз да търся съм се отучила.

То така не се обичало.

Затова вече не съм влюбена и сме август

някъде лятото на следващата година,

когато срядата си спомни с радост

за някого, написа го и го остави да замине.

Мария

СЪН

През прозореца ми влизат въздишки на морето.
Навяват ми летни дъхави копнежи -
как водата стига чак до коленете ми
и запечатва за спомен по кожата ми нежност.
Чувството прилича на трепет от целувка
и ме прегръща цялата като юнска буря.
По пясъка съм боса, за какво са ми обувки,
като се събудя утре сутрин, ще си ги обуя.
Днес ми се сънува и ми се усеща всичко.
Кръвта ми се движи ту в прилив, ту в отлив.
Въздухът е друг и всичко е ритмично,
а нощта си тананика нейни странни ноти.
Мога да я слушам, не ме е страх, че е тъмно.
Някой ми каза, че ще мине общо взето,
ако се изправя срещу него, страхът ще си тръгне
през прозореца сякаш е въздишка на морето.

Мария

ИМАМ НУЖДА САМА ДА КАЖА НА СЕБЕ СИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

защото другите ми го казват, но си е друго, когато поговориш със себе си

Но все пак винаги съм готова да го чувам отново. А в момента имам нужда. Вече е юни отдавна, а аз съм още сряда. А срядата е във всекидневната на сутринта. Again. И разбира се нелегално си губя времето от онова, което го брои часовникът. Иначе другото, което измерва вдъхновението в милилитри кафе, въобще не е загубено. Напротив, запечатвам го правописно за по-нататъшно четене. И в този дух на кофеин и закуска с прегорял характер – не се шегувам, просто залепна за дъното на тигана – умрелите ми цветя на балкона ми припомнят, че трябва да приключа някои неща. В скоби само да успокоя, орхидеята оцеля, още се боря за живота на мушкатото, издръжливо излезе. След малко трябва да тръгвам за работа, а слънцето го няма. Небето е сиво и чайките грачат все така отвратително, както като дойдох преди девет години. Внасят ми едно и също заплашително чувство. Когато на някого му предстои нещо ново, започва да се надъхва как е за добро и всичко ще бъде наред и го споделя възможно най-упорито, сякаш да предизвика положителни събития. Сигурно така се прави, но аз го виждам по друг начин – предвиждайки провала, изигравам вселената на нейн терен и така е неспособна да ми поднесе нещо, което не мога да преодолея. И не всичко е добре:
Цветята умират, когато не се грижиш за тях.
Палачинките изгарят, когато не сложиш достатъчно мазнина.
Изпадам в паника, когато остана сама.
Страховете остават, когато не ги пуснеш да си тръгнат.
Допускам грешки, когато нямам желание.
Разочаровам се, когато не приемам нещата такива, каквито са.
Губя смисъл, когато няма с кого да споделя моето значение.
Трябва да напусна местата, които отдавна вече не са дом.

Трябва да събера поуката от всичко това в една чанта, да си обуя обувките и просто да изляза навън, където съм длъжна да се случвам, в противен случай оставям живота да се случва без мен. Длъжна съм да си издишам въздуха, да си видя изгревите, да си изслушам дъжда, да си изпея песничките, да си нарисувам картините, да си напиша стихотворенията, да си изтичам километрите, да си изям сладкишите, да си върна килограмите, да си спазя диетите, да си изпадам паданията, да си изправя изправянията, да си мина през провалите, да се насладя на успехите, да си похарча парите, да си отгледам цветята, да си платя тока, да си купя рокля, да си построя дома, да си съхраня обичането, които ми се предоставят, защото съм, а не бях. И това е вярно и ще бъде вярно – не всичко е добре, но имам нужда сама да кажа на себе си, че всичко ще бъде наред, защото е, ще е и все още не му е време да е беше. Слънцето се показа, отивам на работа.

Мария