СТРАХ

Кога ще пораснем, за да обичаме?!

Свършва ли някога страхът?!

Думите са удобните ми обувки за тичане,

но не избягах…,

… а паднах и се спънах.

И сега съм малката точка във въпросителния знак,

в края на всяко изречение,

което иска отново да стане и да продължи напред,

но стои и още си търси значението.

Още се прави на голям човек,

който не се бои сякаш от нищо,

защото вече не е онова дете

и сега е уж по-лесно да се обръща.

Но пътят назад е натежал от всички мисли –

човекът – дете се измори да се отрича.

Въобще ще порасне ли някога наистина,

като толкова много го е страх да обича?!

РАНДЕВУ

Чакам те! Аз съм там,

където отива лятото,

когато стане зима –

в топлината на спомена.

Когато времето потъне

в прегръдка от онези,

които траят вечност.

Ама аз от къде да знам,
че вечността е миг,

който отпечата различен пулс

по голите рамене на нощта,

по шията на вятъра,

по лицето на цялото небе.

От къде да знам,

че ще разчорли косите на мислите ми,

ще сграбчи сърцето ми за ръцете
на обещанието на едно море

и ще си тръгне, както си отива лятото.

Затова сега те чакам…

… в спомена.

Ако и ти помниш, ела навреме,
за да ме прегърнеш отново така!

СПЕЦИАЛНО МЯСТО

- Какво правиш?
- Приготвям си багажа.
- Но защо, навън е вече ужасно късно.
- Спокойно, след мъничко всичко ще ти кажа.
- Кога?
- Веднага щом заспиш. Не бързай!

Но преди това, моля те, кажи ми,

къде би искал най-много да отидеш?

- Как къде? Защо ме питаш? Нищо не разбирам.

- Не мисли, затвори очи и ще видиш.

Ще дойда в съня ти и ще те хвана за ръка,

ще те заведа чак накрая на сърцето ми

и когато стигнем там, ще седнем на брега

и ще гледаме танца на звездите с морето.

- Тогава няма да те пусна, дума да не става!

Това пътуване ще отнеме цяла вечност вероятно.

Единственото място, където искам да остана

е много, много близо – при теб, тук отляво!

ПОСЛАНИЕ

По принцип искам да ти кажа всичко,

как ти изпращам усмивка по мечтите ми,

защото да съм клише за мен не е привично

и ужасно любопитно ми е дали вече са пристигнали.

А думите ми остават скрити между редовете,

вързани на възел в странни изречения

и уж нямат смисъл, но натежават в ръцете ми,

затова тихичко ги скривам в стих от няколко безвремия.

И така се преструвам, че въобще не съществувам,

въобще не обичам, въобще на изпращам нищо.

Просто предпочитам да казвам нещо друго,

а всъщност така ти казвам абсолютно всичко!

МОЖЕ ЛИ ДА МИ Е ВЛЮБЕНО НОЕМВРИ

Може ли да ми е влюбено ноември?

Обещавам думите ми да са тихи,

много, много тихи.

Дотежаха ми онези от септември,

затова ще обичам пак така в стихове.

Този път имаш честната ми дума,

че няма да те водя по-далеч от тези редове.

Мислиш ли, че нещо ще ти струва,

ако останеш само мъничко…

… ей така, заради мен.

Ти просто ще си пулсът, който тупка вляво,

когато вървя по усмихнатите тротоари,

когато нарочно закъснявам за работа

или чакам зеленото на светофра.

Когато отивам до магазина,

за да си купя още плодове

и забравя какво трябваше да взема,

мен въобще ме няма тук…

…мм, не, въобще.

Може да ме срещнеш в някой сън,

но само ако искаш да се случа.

Затвори очи, аз съм там в думите,

които в спомени заключих.

Затова ми е влюбено и ноември,

защото обичам да те обичам в този стих.

И защото обещах да си тръгна навреме,
накрая няма ме, не ме е имало, не ме търси!