"УБИЙСТВОТО НА КОМАНДОРА" МУРАКАМИ - нещо като рецензия

Аз нали все търся някакви отговори: каква съм, защо съм, къде съм, колко съм… Това е, защото искам да вярвам, че във всичко има някакъв, ама много дълбок смисъл. Ако нещо е плитко, отпишете ме от живота. Не ми се живее така. Трябва да ми е интересно, за да съм хепи. Да е от значение. Ако няма, ще умра от любопитство да разбера сега защо няма значение. Какъв е смисълът от липса на смисъл?! Така мисли само един от всички Мим в мен. Много е важно състоянието, в което се намира човек, когато изказва мнението си по даден въпрос. Трудно е да си обективен. Едно време, в гимназията, като бях много, много влюбена, обичах да чета „Гордост и предразсъдъци“. Беше любимата ми книга, сега не мога да прочета и един ред, просто ще повърна, много ми е лигава. В тази връзка всяка книга е добра и лоша едновременно. За всяка книга си има подходящо време. И какво ще ми каже една книга, зависи от мен - от това, какво чакам да чуя, от какви отговори имам нужда.

Започвам на пръв поглед с едно ненужно встъпление, но според мен, за да прецените дали мнението ми за дадена книга съвпада с вашето, първо трябва да придобиете представа за моя поглед върху нещата. Мечтая си да съм над тях, ама не съм. Цикля си в моите си филми. Защото животът е пълен с някакви измислени понятия, които се интерпретират по толкова различни начини, колкото човеци има. И духът на тази книга е точно такъв – интерпретация на самотата, любовта, изкуството, обръщението към себе си и пътя.

И така… Попаднах на това човечище Мураками, когато си търсех книга от „Алея на книгата“. Знам повечето му заглавия, но не бях чела нищо от него. Носят се слухове, че е ексцентричен, а мен лудите много ме привличат. Един себеуважаващ се Мим няма да си губи времето да чете нещо обикновено, нали?!

В началото на книгата, смятайте първите 300 страници, затънах в описания, ей така, както вие сигурно се губите в километричните ми уводи, докато си дойда на думата. Но историята не ме пусна, защото си имаше нейна сбъркана логика. Както ми беше скучно и внезапно аз бях вътре в действието, привидно бездействие. На повърхността става дума за млад художник на портрети, чиято съпруга го напуска и той решава да избяга за малко, за да събере мислите си в осамотена къща в планината. Дотук добре. Къщата е собственост на известен художник с тайно минало, който обаче е настанен в старчески дом. Главният герой намира негова скрита картина, озаглавена „Убийството на командора“ – изобразява привидно сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт, но всъщност детайлите й разказват една по-лична история, която остава догадка до края, но се превръща във вход към свят отвъд живия живот, който познаваме, отвъд обяснимото. Една Идея става човек, а изпитанието, което младият художник преодолява, е една река от Двойни метафори. Ето по такива неща въобще не си падам – свръхестествени. Всичко си има причина, просто в момента не я знаем. Когато се пише за такива неща границата между кича и изкуството е много тънка. Как ме измами Мураками да вляза в този сюжет? Преплита скучното ежедневие с чудновати събития, които започват да ти се струват съвсем нормални, а това, че не могат да се обяснят разумно, ме държа отвлечена в плена на собсвените ми въпроси за всички „защо“ и стоях там, докато не намерих техните „защото“. Де да можех и аз така да пиша. Може би някой ден ще намеря моята „Убийството на командора“, ще срещна моя човек Идея и ще премина моята река на Метафорите, за да намеря следващото „защото“. За всеки „защото“ е различно. За лирическия герой остава вярата, че винаги ще се появи нещо, за да го „преведе през най-тъмния и тесен тунел на света“, а за мен остава търсенето, тъй като книгата на моя път още не е завършена.

Въобще не искам да препоръчвам тази книга. Нямам представа дали трябва да я прочетете или не. Изборът е ваш. Дали ще търсите отговори, дали ще си задавате въпроси. На мен ми хареса диалога ми със себе си, докато я четох.

Мария се пише

НЕСПОДЕЛEН АВГУСТ

Дали моето лято не ми казва довиждане

с една много дълга прегръдка за сбогом?!

И нарочно ли ми остави въздишката ти,

да разрошва косите от спомени?!

Нарочно ли направи мига вечност,

за да застинем през август в цяло?!

Или просто скучая между редовете

и си измислям любов от началото.

Все пак вярвам, че беше наистина,

защото ми липсваш, сякаш си тръгнал.

Но беше ли си тръгнал в действителност

или аз съм тази, която не се обърна?!

Мария се пише

ЛЕКА НОЩ

Точно, когато градът заспи,

небето облича най-тъмната си рокля,
но този път не беше със звезди.
Май на звездите им мина модата?!
Само луната гордо се люлее
и се усмихва през прозореца ехидно.
Преструва се, че спира времето,
събира в шепи всичките ми мигове
и ги превръща заедно с мен в летен вятър.
Ще ме пуснеш ли, докато градът спи все още?
Едно момиче заговорничи с луната
и иска да ти пожелае лека нощ.

Мария се пише

ЛЯТОТО НА ЕДНО 30-ГОДИШНО МОМИЧЕ

Най-сетне дойде лятото от живота ми, в което мога да се нарека момиче, щото‘ досега си бях пълноправен член на детската група откъдето и да го погледнеш. Не мога да обясня обосновано, но никога не съм искала да порасна, ама никога. Даже пропагандирам тази идея на хората около мен. Това да си голям човек с всичките му отговорности, проблеми и глупости въобще не е оферта за мен. Не ми се струва смислено. И вече 30 години си живея с тази мисъл и в този образ.

Бях във втори клас, когато мама стана на 30 години и тогава тази възраст я намирах за доста сериозна. Смятайте, че съм я виждала като стар човек. Ама какво ли съм разбирала тогава от време въобще. Сега съм в епицентъра на събитието и нямам такова усещане за себе си, само малко тъга. Но тя е естествена – всеки на моето място би изпитал носталгия по годините, в които е попадал в графа "младежи", макар че аз си ги разпилях измежду учебниците, дето‘ сега събират праха под леглото и в никакъв случай не ги прилагам на работа или в живота, но това си беше моя прочит на щастието по онова време. Сега ще си наваксвам с бърз курс по отношение на останалото, а останалото при мен си е още един цял живот. Защото аз не знам къде ги побрах тези години, но те въобще не са в мен и все още нямам никакво намерение да бъда на толкова, още повече да се връзвам на разни житейски таркалета от рода, че вече ми е било време за еди-какво си. За другите може да е. Моето време е, когато съм готова. И аз решавам на колко години ще си вървя по пътя.

Тепърва ми предстои да порасна, да намеря, да се влюбя, да ме обичат, да се науча да спра да броя дни, калории, крачки и времето, защото времето не са минутите, които ги отмерва часовникът, нито годините в ЕГН-то, а настоящият момент. Само това. Само толкова, а колко много! Затова е важно да съм сега, за да не го изпусна, но все още ми е трудно да спра да препускам между "преди" и какво ще правя "след това". Аз никога не съм в настоящето. Летя навсякъде другаде. Защото така разсъждава човекът график, тире госпожа Статуята, както ме нарича сестра ми. Трябва да има план за утре. Но утрето не може да се разграфи на редове и колони. Да не говорим, че сметката никак не излиза. И това пак го научих по трудния начин. Знаете ли как се поправя повреден механичен часовник? Разглобява се целия на съставните му части, за да се установи проблема и след това отново се сглобява. И аз така. Разглобявах се сама на парчета през годините и сега започвам да си ги подреждам с надеждата да се събера в едно по-добро цяло. И това цяло аз, което ще се получи, ще поспре малко, както спира времето, когато стане лято, ще остане в този миг и ще му се наслаждава. Чак сама не си вярвам, но защо да не пробвам. Разправят, че така човек се чувства щастлив. За мен щастието беше число на кантара. Много жалко, но така си беше. И по-жалкото е, че се преструвам, че не е и все още боледувам от страховете си. Сега ще се уча да се чувствам наистина щастлива.

Сред „съболезнованията“ за рождения ми ден един човек ми го каза много хубаво: „Щастието не е крайна цел, а пътят, по който вървиш. То е нещото, през което минаваш.“ Та, аз тръгвам. Не знам къде ще стигна, но мисля да изляза от кръговото и да продължа направо. Благодаря на всички, които решиха да повървят с мен. Беше ми приятно и ви пожелавам успех. Вас ви оставям в тази отбивка, а с другите ще се срещнем по пътя. Със сигурност ще ме познаете. Аз съм момичето, което порасна през едно лято, спря да брои и просто вървеше.

Мария се пише

КАКВО ДЕТЕ БЯХ, МАМО

С мама всеки ден се чуваме по телефона преди да отида на работа. Ако сте пропуснали сутрешния блок, вечерните новини или прогнозата за времето, или пък искате да разберете политическата и икономическата конюнктура в страната и света, смисъла на живота, как да материализираш мислите си и прочие, мама е вашият човек. Какво по-хубаво от това, да има някой, който да попиташ за всичко. Ама имайте предвид, че трябва да си отделите няколко часа и да разполагате с желязна техника за прекъсване на диалога в амплоа на монолог. Аз имам една – две думи, които почти са си изчерпали силата, но все още вършат работа. Та, поредният сутрешен разговор с нея ми навя една мисъл, която е в унисон с днешния празник и е във връзка с това, че според мен човекът е детето, което родителите са възпитали. Независимо на колко години си. Това с порастването е само едно число и малко есен в огледалото. Но тази есен е само тяло. Не е мислите ти, не е душата ти.

Сега няма да ви разказвам с какви обувки съм стигнала до тук или колко щастливо е било детството ми, как ми липсват онези родители, които виждах, когато бях малка, защото моят път просто не беше такъв и обувките ми въобще не бяха подходящ номер. Нещата при мен се случват малко наобратно. Аз не бях щастливо дете и не, тази история не е оплакване, а моята история. Аз не бях щастливо дете, защото тогава не бях дете, аз бях съвсем възрастен човек. Разбира се по детски. И за да проверя истинността на това моето мнение – чувство попитах мама днес какво дете бях и тя ми отговори следното:

-          Какво дете беше ли? – някак ирочнично повтори въпроса. - Много ревеше. За всичко. Аз си мислех, че това не е нормално, не трябва да е така и много ти се карах, но ти си остана такава. И днес продължаваш така да правиш. Но аз си го обяснявам сега, че това е твоят протест срещу това, което не ти харесва. Така изразяваш несъгласието си. Но въпреки всичко при теб имаше някои неща, които забелязах, когато беше още на три години. Първото беше, че се впечатляваше от абсолютно всичко с твоите големи кафяви любопитни очи и това ме успокояваше, че не си глупава. Аз постоянно ви наблюдавах със сестра ти и ми харесваше как възприемате нещата. Другото беше рисуването. За годините си успяваше да нарисуваш много точно анимационните филмчета, които гледаше. И третото беше, че още от малка употребяваше думи, които не разбираш какво значат, но ги използваше в правилна асоциация, което най-много ме изумяваше. И това доказва, че децата се раждат знаещи и те всъщност учат родителите си, а не обратното.

Като чуя това, защото тя и друг път ми го е казвала, винаги съжалявам, че ми го казва на този етап, а не тогава. Сега не се считам за толкова умна и интуитивна. С рисуването съм на ниво къщичка с коминче, а по отношение на думите, може би понякога ми се получава. Всички сте чували историята ми за времето в гимназията, когато си пишех по нощите темите по литература и мама ми се караше, че никой няма да оцени безсънието ми. Винаги се чудя, каква щях да съм днес, ако тогава получавах тази подкрепа. Винаги съм обвинявала родителите си за възпитанието им. И знам, че не трябва, но негодуванието ми е по-силно от здравия ми разум. И се упреквам заради това.

Затова днес реагирам като дете, затова плача толкова често. Плачът за мен е онази нервна цигара, която палиш, когато искаш да се успокоиш или чашата вино на вечеря, която те разпуска от натоварения ден и заспиваш спокойно. Защо това да е по-нормално?! Защо да плачеш е диагноза и признак на ниска емоционална интелигентност, а другото не?! Ето това не разбирам. Затова съм още ядосана. Затова се въобразявам в Бенджамин Бътън и сега изживявам детството си. И чак сега го заявявам. Затова казах, че животът ми се стича малко наобратно. Когато трябваше да съм дете, аз бях възрастен, а сега, когато се очаква да съм възрастен и да възпитавам дете, се държа като такова.

Гледам днес как заради празника, хората си публикуват снимки с децата си, пожелават им щастливо детство. Аз нямам този опит още. Още не мога да дам това послание. Затова предавам и споделям значението си по този начин. Ако трябва да дам един съвет на бъдещото ми дете, то той би бил едно клише, което аз не успях да усвоя, което моите родители не успяха да ме научат, но считам, че е важно за живота. Малка вметка в този ред на мисли: Сестра ми е детски психолог и тя се занимава с „проблемни“ деца. Така просто ги нарича науката. Но тя не го казва по този начин. Не ги възприема така. Тя казва, че те са специални. И на мен също ми го казва. За да не каже нещо друго, за което предписват хапчета, тя ме убеждава, че съм специална и това толкова ме успокоява и приземява, че няма как да не го приема за абсолютна истина. На това искам да науча себе си чрез детето ми. Да повярва, че всеки е специален. Че всеки приема своя собствена форма и всеки е важен в цялото. Но преди да станеш важен, първо трябва да се приемеш, да се обичаш и да вървиш към следващия ден с достойството, че днес ще бъдеш по-добър от вчера. По-добър не за обществото, не за родителите си, не за децата си, а по-добър за себе си. Тогава си наистина. Всичко друго е една роля. Чуждо очакване, което се опитваш да покриваш. Това децата го знаят и го показват на възрастните по техния чист и наивен начин. Но по пътя винаги забравяме. Защо ли? Дали защото порастваме? Не ми се вярва. Според мен забравяме нарочно, за да се връщаме отново, за да си задаваме отново същите въпроси, за да проведем пак този разговор със себе си и да се научим на това, което сме пропуснали. Някой го наричат омагьосан кръг. Аз избирам да го наричам смисъл.

Мария се пише