Всеки, който ме познава, знае, че
обичам да пия кафето си чисто и сама. Но си признавам, че няколко сутрини го
споделях с още две момичета – Лора и Радост. И ми беше ту мило, ту тъжно, ту
любопитно, как те извървяват вървежите си и докъде ще ги докарат изборите им.
Правилни ли са или грешни?! Въобще съществуват ли тези понятия?!
Според мен не съвсем или поне не
толкова крайно и всичко, което се случва, си има основателна причина, а каква е
тя понякога разбираме веднага, а може и никога да не разберем. Такъв е животът
и това е окей. Но дали е такъв и в тази история, ще разберете единствено сами,
защото всеки от нас пречупва значението през себе си.
И понеже не ми стига да кажа
само, че книгата според мен е хубава, прочетете я, искам да си побъбрим още
мъничко за двете сестри Лора и Радост, които в резюме живеят на различни
континенти, но разстоянието и преживелиците им само правят по-къс пътят една
към друга и заздравяват още повече тяхната връзка.
Радост е по-голямата, живее в
София и работи като учителка, има две деца и съпруг полицай. До тук добре, но
животът й изпраща няколко „обаче“, с които тя трябва да се справи. Обаче Радост
трябва да се грижи за болното си детенце, за болната си майка и да търпи
пиянството на съпруга си, лутайки се между дълга да е жертва на обстоятелствата
или да бъде безразсъдна и да избяга от всичко това, докато по-малката й сестра
Лора е в амплоа на разумната, успялата, самостоятелна психоложка с привидно
идеален живот в слънчева Калифорния без проблеми и ангажименти, а ежедневието й
се е превърнало в превенция срещу обвързване – работа и мимолетни връзки. Но и
тя си има нейните „обаче“, лутания и въпроси.
Ако трябва да бъда честна
започнах да чета книгата с предразсъдък, че вероятно е повърхностна, но все
повече се убеждавам, че във всяка една история, било то бестселър или с
по-скромна литературна стойност, има смисъл, заради който да стигнеш до края й
и урок, който да научиш. Тази книга е за живия живот и разглежда сериозни проблеми
като алкохолна зависимост, деменция, рак и това, което аз взех за себе си от
нея е, че той не е математическа таблица и няма правила и рамки, в които да го
напъхаш. Винаги е в готовност да изтече от там и да преобърне целия ти свят
съвсем нелогично както се случва и с героите тук. Никой не е готов за
проблемите и болестите, с които ни изпитва животът. Но на тези изпити имаме
избор дали ще превърнем пътя си в страдание и ще драпаме като удавници към онова
прозаично щастие, което уж се намира в края му, или ще градим щастието си при
самото вървене. И при двата случая може да направим грешен избор, но щастието
не е крайната цел, а самият път.
И понякога е по-добре да си
тръгнеш, отколкото насила да лепиш счупените парченца от едни увехнали
взаимоотношения, а понякога е по-добре да „има кой да те разплаче и нарани, кой
да изстиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е
останало.“ Но кое от двете "понякога" е
сега, не мога да отговоря. И книгата също не дава тези отговори на Лора и на
Радост, а завърши някак нарочно незавършено и тя като живота продължава с
многоточие...
