Мария се пише

Saturday, January 2, 2021

АКО ПРОСТИТЕ ЧИСЛА БЯХА ХОРА,

 

щяха много да приличат на Аличе и Матия



Аз съм човек, който иска да вярва, че животът предоставя отговори на въпросите в главата ми под формата на срещи, дори на несрещи с настоящето, с предстоящето, с различни случвания, с обещанията на новия ден, с истории, с някого, със себе си… За да съм в равновесие, аз искам да знам „защото“ на всичките ми „защо“.
И в края на 2020 година – тази година наопаки, се срещнах със себе си за пореден път в „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано, но не като се отъждествих с литературните образи, а като се опитах да вляза в техните мисли и да си обясня защо са такива, какво бих направила аз на тяхно място и да погледна себе си от друга гледна точка.
На повърхността историята е отвратителна предвид сериозните теми, които засяга, като депресия, съзнателен избор да бъдеш сам, липса на смисъл в живота, хранително разстройство, самонараняване, омраза към себе си и другите. Но всичко това е вплетено по естествен и не толкова драматичен начин в животите на главните герои.
Съвсем накратко Аличе получава контузия на крака, докато кара ски в планината, която не се възстановява и я бележи за цял живот. Несигурността и недоволството към това, което й се случва, и отговорът на амбицията на баща й да стане добър скиор, прерастват в анорексия и желание за изолация от света. Започва да се занимава с фотография и превръща мястото зад фотоапарата в свое лично убежище.
Матия от своя страна намира скривалище в математиката, където да избяга от вината си, заради това, че като дете изоставя малката си сестричка в парка. Образът на бащата, който не е особено подкрепящ, също се отразява на характера на Матия.
Тези обстоятелства изграждат едни бягащи и самотни млади човеци и въпреки това търсещи своето място в света. И търсейки, те се срещат в гимназията и оттогава някак са неразделно разделени като прости числа. Защото пътищата им са такива, че са едновременно твърде близо помежду си, но завинаги далече един от друг. Като простите числа в математиката, които могат да се делят единствено на себе си и на единица и някои от тях ги разделя само едно число помежду им, което прави невъзможно да бъдат едно до друго. Аличе и Матия за мен са като например 11 и 13 – прости числа „близнаци“. Присъстват в животите си чрез невидими връзки, но не успяват да са заедно по обичайния начин.
И като читател не исках да е така. Бях си наумила, че това трябва да приключи по друг начин и любовта ще се окаже най-голямата сила, ще трансформира простите числа в несамотни. Бях си измислила своя поука, която да очаквам, но тъй като не я открих такава, се разочаровах в един момент. И въпреки че в определени периоди съм изпитвала подобни на техните чувства като нереална оценка за себе си, вина, копнеж да избягам, кой не ги е изпитвал, аз бях сърдита на Аличе и на Матия. Отказвах да приема техния избор да са такива. И накрая като прочетох книгата, се върнах отново към заглавието. Tрик, който използвам, за да си обясня цялостната картинка и да си отговоря на въпроса „защо“. И си отговорих. Моето „защото“ тук е: това е техният начин да се адаптират, да преминат и да стигнат до крайната дестинация, която не е краят на книгата. Тази история за мен остава съвкупност от определени моментни обстоятелства, които са уроци и за героите, и за нас, и не е нужно да свършва непременно тук. Избирам си да продължава с надежда, че на тези хора ще им се случи нещо хубаво извън този сюжет. И вярвам, че отвореният край открехва вратата на вероятността това да е възможно наистина. Така е и в живота. Независимо какво ни поднася той, ние сме длъжни да търсим тази врата и ако трябва, да си я отворим сами и да излезем.
Книгата като литературна творба противно на очакванията не е тежка за четене, тежки са въпросите, които провокира, а отговорите им са толкова различни, колкото са хората, които ще си ги зададат. Някои ще си останат на повърхността, но някои ще се осмелят да плуват по-дълбоко на въпреки страха си, че могат да потънат. Та, плувайки на сигурно по повърхността, се ядосвах, но като се гмурнах в дълбокото, дори се вдъхнових. Когато избереш да погледнеш страха си право в очите, вместо да бягаш от него, или в случая да погледнеш страха отстрани в нечий друг живот, тогава се чувстваш достатъчно силен да преодолееш всичко. Започваш да вярваш, че има надежда да се случи нещо добро. Така даваш шанс на щастието да те намери и даваш шанс на себе си да си простиш и да се заобичаш отново такъв, ей така напук и на въпреки.

Thursday, October 15, 2020

ЗА ВЪРВЕЖА

 

Здрасти, пак съм аз. Сефте.
Ще прощаваш, ама ме засърбяха ръцете.
Да си поговорим отново с теб
и с всички Марии между редовете ми.
Та, как си в това четвъртнишко днес?!
При мен е чиста есен общо взето -
от понеделник ми върви на копи/пейст
и тази сутрин си разлях кафето.
И пак минах по същия тротоар,
а октомври подритва кестените кротко.
Обядът обичайно - салата с домат,
кръстих Митсубиши кварталната котка.
Научих какво означава фърмуеър.
Дали се пише така, ми е все едно.
Оказа се, че е нещо като софтуер,
изпълняващ задачи от по-ниско ниво.
От утре по прогноза май ще вали.
За по-сигурно по-добре да попитам мама.
От редовния й сутрешен дейли бюлетин
научаваш всичко за живота, смисъла и здравето.
И светът сякаш си изглежда напълно наред.
Аз съм си в центъра на моята Вселена.
Тогава защо никак не ми е интересно -
липсва ми цвят, напълно обезцветено ми е.
Дали е защото все си седя между редовете
и не излизам да търся друго значениe?!
Шубе ме е да си пия с някой друг кафето,
а разправят, че е по-вкусно, когато е споделено.
Може от другия понеделник да не ставам точно в шест
и да заменя кафето с чай или просто с вода.
Не мога да обещая, че тогава ще ме срещнеш,
но обещавам, че няма да спра да вървя.

Wednesday, October 14, 2020

ЗА ДОВЕРИЕТО

Из тълковния речник на Мария се пише
Този път ще прескоча мерената реч с гумени ботуши, защото навсякъде ми е дъждовна есен – на терасата, пред блока, в главата, в душата, а в очите ми е направо буря от бедствен характер, която се преструва на лято с усмивка. Ще карам в произволен словоред, напряко през истината ми. Пък ако искаш я приемай. По-добре не, защото твоята със сигурност е друга и моля, не сядай на стола на моята гледна точка, освен ако не се чувстваш удобно там. Благодаря!
Ей така, както си пиша по моите си задачи, а в задачата ме питат защо да ми се доверят, точно пък на мен, се замислих реално без оптимизация, ключови думи и маркетинг, какво е доверието. Проверих го в тълковния речник да видя какво мислят там умниците по темата, но нищо интересно не открих. Прочетох една-две статии, които ми изскочиха на първа страница в търсачката и не, че са написали нещо грешно, ами просто ми прозвуча твърде посредствено и пластмасово. И започнах да си търся в моята си търсачка, защото иначе няма да мога да заспя с тази тормозеща мисъл. Да, толкова лично го приемам. Попитах “На мен може ли да ми се има доверие?“ Ако зададете този въпрос на хората, които си мислят, че ме познават, съм почти сигурна, че няма да се намери някой, който да даде отрицателен отговор. Поне не категорично. Но ако попитате драцената Ценка, `дето се въобразява в палма в офиса, има доста противоречив доказателствен материал по темата.
Това ме кара да разглеждам доверието не само като вяра в обещанието на някого към мен, а като вяра в моето очакване към това обещание и това очакване не е константа, а динамичен вървеж с другия, както е приятелството, както е онова утопично нещо – любовта. Когато се доверявам на някого, аз поемам отговорност към себе си, че това очакване ще бъде оправдано. Ако приемем доверието като нещо, което се отглежда и има нужда от постоянна грижа, както Ценка от горните редове, тогава нещата придобиват по-различен смисъл. В доверието участват минимум двама – поне един вярващ на поне един обещаващ. Но реално доверието е мой собствен избор и решение на основата на някакви факти. И всичко е наред, когато всички си изпълняват обещанията. Но когато дойде момент, в който някой не удържи на думата си, тогава е много примамливо да застанем в позицията на страната, чието доверие не са оправдали. А в действителност колко от нас, жертвите на предаденото доверие, имахме смелостта да седнем на отсрещния стол и да погледнем от позицията на другия?! За мен доверието свършва, когато пътят един към друг стане еднопосочен и единият просто се измори да върви сам и има нужда да поеме по друг път - срещу някой друг, с някой друг. И това не трябва да е непременно краят на света. По подобен начин според мен „свършват“ и любовта, и приятелството, които са доста свързани с вярата помежду ни.
Някои разправят по стените си във ФБ, че видиш ли, ако е свършило, то не е било истинско. Никак не ми се вярва в това. Все едно някой да ми каже, че щом животът приключва, то той не е бил наистина. Глупости на търкалета. Всичко е част от живота и нищо не е във фиксирано състояние и с течение на времето, преминавайки през определени обстоятелства, всичко приема някаква по-различна форма. Защото ако не беше така, все щях да съм 50 кг, с гладка кожа и с бърза и гъвкава мисъл. Нашата задача е да се опитаме да поддържаме това състояние в желаната форма по-дълго време и е много важно това да се случва заедно. В противен случай идват разбитите очаквания. Да очакваш е някак много наивно. За мен доверието идва с вярата в собственото ми решение да повярвам и е отражение на моето обещание към мен. И когато започна да откачам, че нещо, което искам да задържа в себе си и до себе си, ще си отиде, си казвам, че то не си е тръгнало от мен, просто е приело друга форма и аз трябва да го приема такова. Затова ако искате драцената Ценка да се въобразява в палма, я поливайте! Е, сега вярваш ли ми(си)?!

Sunday, May 24, 2020

КАКВО СА ДУМИТЕ ?!


езикът на нашите избори

Думите понякога са тъги на точка в края на изречението,
която плаче в многоточия…
…от недоизказване, непрочитане или премълчаване.
Понякога не стигат навреме, мълчат
или попадат в сбъркан словоред.
Заради това могат да болят,
да са его, да рушат и да чупят на парчета
твоето значение.
Но аз предпочитам думите ми да са обич,
смисъл, чисто бели, убежище, дом;
топъл чай, шал през ноември,
аромат на юни, преплетени ръце
или очакване да цъфне липата под терасата.
Понякога думите ми са тайна
в ъгълчето на разсеяната ми усмивка,
но винаги казват всичко,
дори когато ги крия между редовете.
Защото аз съм думите си.
И не ме е страх да ме прочитате –
така си почивам в очите ви,
когато се изморя от неразказани истории.
Думите ми понякога са скривалище,
удобните ми обувки за тичане,
моето бягство от себе си към себе си.
Думите са търсене,
живот, апетитът ми за щастие,
избор да обичам…
А аз обичам като пиша нeпрекъснато другия
с надежда да (ме) намери.
Затова бъдете думите си
и не забравяйте да се изричате всеки ден
на езика на вашите избори.
Защото не знаете чия точна дума „обич“ сте
за някого, който е забравил как се пише "обичам те“.


Friday, April 24, 2020

(някой ден) КОГАТО ЦЪФНЕ ЛИПАТА ПОД ТЕРАСАТА...

...ще стана 11 минутки по-рано,
преди да се събуди градът.
Обещавам, че ще сме си само двамата.
Ще направя кафе и ще е уютно.
Пролетта тъкмо ще се облича в ново лято
и ще разрошва мечтите на морето.
Ще съм по пижама и по жълтите джапанки
и ще са ми малко прецъфтели лалетата.
Вероятно ще бъде някоя събота,
защото в този ден няма да работя.
Пак ще претеглям предразсъдъци,
но тогава по-малко ще ми пука.
Ще се опитам да планирам всички чувства,
но (планирано) няма да се получава.
На някого една Мария ще се случва - 
ще е лято, ще е сутрин и ще е станала...
А сега е някоя друга минала събота
в съвсем други глаголни времена.
Липата още никак не е цъфнала,
а чашата с кафето е една.
Мечтата на морето не е пораснала,
а будният град чака заедно с мен
да цъфне липата под терасата
в сегашно, а не в бъдеще време.

Мария