щяха много да приличат на Аличе и Матия
Аз съм човек, който иска да вярва, че животът предоставя отговори на въпросите в главата ми под формата на срещи, дори на несрещи с настоящето, с предстоящето, с различни случвания, с обещанията на новия ден, с истории, с някого, със себе си… За да съм в равновесие, аз искам да знам „защото“ на всичките ми „защо“.
И в края на 2020 година – тази година наопаки, се срещнах със себе си за пореден път в „Самотата на простите числа“ на Паоло Джордано, но не като се отъждествих с литературните образи, а като се опитах да вляза в техните мисли и да си обясня защо са такива, какво бих направила аз на тяхно място и да погледна себе си от друга гледна точка.
На повърхността историята е отвратителна предвид сериозните теми, които засяга, като депресия, съзнателен избор да бъдеш сам, липса на смисъл в живота, хранително разстройство, самонараняване, омраза към себе си и другите. Но всичко това е вплетено по естествен и не толкова драматичен начин в животите на главните герои.
Съвсем накратко Аличе получава контузия на крака, докато кара ски в планината, която не се възстановява и я бележи за цял живот. Несигурността и недоволството към това, което й се случва, и отговорът на амбицията на баща й да стане добър скиор, прерастват в анорексия и желание за изолация от света. Започва да се занимава с фотография и превръща мястото зад фотоапарата в свое лично убежище.
Матия от своя страна намира скривалище в математиката, където да избяга от вината си, заради това, че като дете изоставя малката си сестричка в парка. Образът на бащата, който не е особено подкрепящ, също се отразява на характера на Матия.
Тези обстоятелства изграждат едни бягащи и самотни млади човеци и въпреки това търсещи своето място в света. И търсейки, те се срещат в гимназията и оттогава някак са неразделно разделени като прости числа. Защото пътищата им са такива, че са едновременно твърде близо помежду си, но завинаги далече един от друг. Като простите числа в математиката, които могат да се делят единствено на себе си и на единица и някои от тях ги разделя само едно число помежду им, което прави невъзможно да бъдат едно до друго. Аличе и Матия за мен са като например 11 и 13 – прости числа „близнаци“. Присъстват в животите си чрез невидими връзки, но не успяват да са заедно по обичайния начин.
И като читател не исках да е така. Бях си наумила, че това трябва да приключи по друг начин и любовта ще се окаже най-голямата сила, ще трансформира простите числа в несамотни. Бях си измислила своя поука, която да очаквам, но тъй като не я открих такава, се разочаровах в един момент. И въпреки че в определени периоди съм изпитвала подобни на техните чувства като нереална оценка за себе си, вина, копнеж да избягам, кой не ги е изпитвал, аз бях сърдита на Аличе и на Матия. Отказвах да приема техния избор да са такива. И накрая като прочетох книгата, се върнах отново към заглавието. Tрик, който използвам, за да си обясня цялостната картинка и да си отговоря на въпроса „защо“. И си отговорих. Моето „защото“ тук е: това е техният начин да се адаптират, да преминат и да стигнат до крайната дестинация, която не е краят на книгата. Тази история за мен остава съвкупност от определени моментни обстоятелства, които са уроци и за героите, и за нас, и не е нужно да свършва непременно тук. Избирам си да продължава с надежда, че на тези хора ще им се случи нещо хубаво извън този сюжет. И вярвам, че отвореният край открехва вратата на вероятността това да е възможно наистина. Така е и в живота. Независимо какво ни поднася той, ние сме длъжни да търсим тази врата и ако трябва, да си я отворим сами и да излезем.
Книгата като литературна творба противно на очакванията не е тежка за четене, тежки са въпросите, които провокира, а отговорите им са толкова различни, колкото са хората, които ще си ги зададат. Някои ще си останат на повърхността, но някои ще се осмелят да плуват по-дълбоко на въпреки страха си, че могат да потънат. Та, плувайки на сигурно по повърхността, се ядосвах, но като се гмурнах в дълбокото, дори се вдъхнових. Когато избереш да погледнеш страха си право в очите, вместо да бягаш от него, или в случая да погледнеш страха отстрани в нечий друг живот, тогава се чувстваш достатъчно силен да преодолееш всичко. Започваш да вярваш, че има надежда да се случи нещо добро. Така даваш шанс на щастието да те намери и даваш шанс на себе си да си простиш и да се заобичаш отново такъв, ей така напук и на въпреки.
