НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.

ЗАБЛУДА С ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че нещо ми се е изкривило напоследък. Хич не ми се чете, как мечтите изгарят в книжните фенери, как обещанията се разтварят в морето, как детството си отива, как любовта е маркетинг, приятелството – два месеца лицемерие или денят - Ctrl+С, Ctrl+V. Няма как да е така, щом есента пие класическо дайкири и си топли краката в морето, което ме изпрати заедно с лятото до брега и тогава така беше - спрях думите на стоп и ме отведоха до историята на една заблуда.

Нека поговорим първо за това, че не ми се вярват въобще невероятни неща, такива като тези по-горе, пък после ще се върнем на заблудата или зачеквайки темата съм точно върху нея с двете пантофки таман. Мисля да я стъпча. Грациозно. Или пък не. Както заслужава с истината на едно откровение колко на сериозно ни е взел смисълът.

Знаеше ли, че си писател. Ако не знаеш, да ти кажа. Ти си авторът на днешния вестник, дето го наричаме още утрето. Пфф, че обикновено. Въобще не ми харесват ала – бала, черно-белите неща. И тук е моментът цветно да открия тезата на заблудата с антитезата на едно шарено умнозаключение с не-претенцията да бъде всеобществено прието, да не останем накрая тъжно заблудени, че сме се заблудили от образно разнообразните валежи от разочарования, от чудовищата под леглото, които между нас им казваме страхове и от срещата с хората на другите мисли, другите чувства и другостта на другото.

Та, заблудата е с чувство за малоценност, което иска да ни вмени. Затова ако не ми вярваш, че хартиените фенери изпълняват желания, отгърни на следващата страница от днешния вестник и ще видиш, че преди малко е било написано. Прочети си го пак. Да не забравиш. И когато го прочетеш, кажи ми не е ли по-разбираемо за разчитане въпреки разтворените обещания, как морето удържа на думата си. Винаги съм вярвала, че животът ми предоставя най-щастливия смисъл, а пък моята задача е да го напиша достойно - красиво в следващите издания, така ценно, че да се помни дълго и да се разказва с усмивка.

Тая история със заблудата още не е завършена. Ама няма да я пиша повече, че думите вече се измориха. Само ще си препрочитам заглавието и ще се сещам... Ако случайно забравя, някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че мечтите ги сбъдват книжни фенери от копнежи; че морето спазва обещанията си за бъденето по-нататък; че детството може да порасне малко, но винаги остава; че любовта е чисто бяла, а приятелството е вековно дърво и че денят ни е  взел толкова на сериозно, колкото смисълът се крие именно в новия такъв.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН! :)

ЗА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

или едно бурканче лютеница

Пиша ли, пиша. Никой не ме разчита. Не се учудвам. Дори кожата ми вече не ме побира. Дробовете ми не могат да ме вдишат. Тухла безхаберие. Разтварям си я всяка сутрин в чаша ароматна наивност и си я изпивам на малки глътчици. Пия, но не мога да преглътна. Тухла в гърлото. Пука ми, както се вика по нашенски - „бърка ме“. Този път може ли да не си признавам... Ей, така ще си стоя, ще се усмихвам и все едно нищо „не ме бърка“, все едно нищо не си мисля. Защото измисля ли го на глас, ще се разчуе...

...За бурканчето лютеница.

Как за едно бурканче лютеница блъскаш днес. Ама не във фитнеса за здраве, а навън за лютеницата, дето ти взима здравето. Ставаш в шест, прибираш се в седем и какво... Сядаш на масата в кухнята, запалваш поредната цигара, от онези контрабандните, и си казваш днес блъсках за децата. И утре така. За децата. А децата отдавна навършиха трийсет години, взеха „висше“, започнали са да блъскат в някой офис в големия град за шефската мечта и ти се обаждат веднъж в седмицата, да те чуят как си, имаш ли още сили да блъскаш. Една, две години, докато изблъскаш до...

...БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА -

да изучиш „децата“. Да им завещаеш семейния „бизнес“. А ти да си караш старините с бабата в къщичката на село и да си гледаш зеленчуковата градина. Сещате се – домати, чушки, такива неща. За лютеницата. Ще я консервираш. Да има - да има за зимата, да има за децата. Летните ваканции внуците ще идват на село и ще те учат на компютъра, а ти ще им разказваш, за какво е било на младини и какво е сега. Примерно. Перфектен план с едно „обаче“.

Обаче – то е в уловката, а уловката е между редовете на бурканчето, в което има всичко друго, но не и ЛЮТЕНИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Малко сме забравили рецептата и забъркваме, каквото ни предложи времето, а времето ни предлага от онези тухли безхаберие, с които започнах в началото. Същите, дето си ги разтваряме в кафето всяка сутрин и изпиваме с надеждата, че ще ни изкарат от безсмисъла на еднаквото. А накрая, прибираме се вкъщи, изморени от работа, палим една цигара на масата в кухнята и изтъгуваме мечтите си, затворени в преспапието на секцията в хола, събрало праха на годините, които отпечатват грозната карта на живота върху лицата ни.  Да, грозно е.

    

Но не пиша, за да загрозявам. Този път пиша, за да бъде прочетено, за да бъда разчетена. Това е историята на моето време, но не е моята история. Надявам се да не е и твоята. Мечтата ми е, да не е и историята на времето на моите деца. Моята история започва по подобен начин, но с едно бурканче кисело мляко. Старая се, да я разписвам по-различно. Не за нещо друго, ами накрая да не стане пак, че блъскаме за празни буркани и понеже става дума за лютеницата, ще ви разкажа за киселото мляко някой друг път. Обещавам си, тази история ще се хареса повече.

ВЪЗКЛИЦАТЕЛНАТА НА ЕДНА СЪБОТА

На сутринта й изкипя кафето и реши да покани изгрева на фреш. Говориха си за деня на една събота. А денят засвири на китара, докато следобедът изпя на вечерта цяла плейлиста. Едно лице прогледна през задната страна на лист от стар календар. Не го довърших – лицето, не стана човек, остана само ириси и устни и някой ги отнесе. Един ходещ въпросителен с кафяви гримирани очи и дълга кестенява коса си изпра негодуванието в пералнята и го простря на терасата. Денят на една събота написа една статия и преведе мотивацията си на немски, обаче не изпрати писмото. За какво ли го написа. Папка ‚Креативност‘ е пълна с неизпратени писма. Написано е всичко – тезите на дните, антитезите на тезите, рецензията на смисъла, за срещите, за разделите, за споделеността, за несподелеността, за глупостта на сърцето, за наивността на чувствата, за клишетата, за защо и за защото... Пак си задаваме отговори, а въпросите потъват в морето. Оказа се, че компютрите не пият бира, дори да е плодова; сутрините не обичат кафе; мотивацията не говори немски; креативността свири ужасно на китара, но пък пее що годе добре; едни ръце са забравили как се рисува; слънцето изсуши негодуванието; една папка може да побере много животи; тезата на деня е, че съботата обича да седи във всекидневната на неделята и да си говорят с понеделника за антитезата на вторника, който изневерява на срядата с четвъртъка, докато чака бъденето на петъка; всеки ден срещам рецензията си и се разделям със смисъла, който ми споделя несподелеността на глупостта на сърцето заради наивността на едно чувство, чувството за клише, което постоянно се пита защо, докато защото стои точно пред него.

Въпросителната все някога ще си „изправи“ гърбицата и ще се превърне във възклицателна, но преди това трябва да си напише неадресираните писма, да си изпее фалшивата песен, да си нарисува грозните картини, да се научи да свири на китара и да пише на немски, да си докаже тезите и чак тогава гордо да възкликне пред въпросително застаналата си рецензия, че смисълът на живота е в порастването на една "точка" в "удивителна", която ще остави след себе си многоточия, пълни с достойна значимост. 

МАРИЯ

Обичам да си лягам рано и да ставам късно. Обичам да се излежавам. Да посрещам изгрева. Обичам да закусвам два пъти. Първия път сама, втория път с някого. По принцип не обичам да закусвам. Кафето си пия с мляко вече без захар. Не обичам кафе, предпочитам чай. Обичам да съм сред хора. По принцип обичам да съм сама. Обикновено обичам да обичам, но що се отнася до мен понякога предпочитам да не обичам.

Когато се вълнувам, ми личи. Харесвам изкуството и лудостта, защото са красиви по някакъв странен начин. Възможно е да са едно и също нещо. Обичам хората да ми се доверяват, така ме превръщат в част от себе си. Обичам усамотението, но се страхувам от самотата. В мен живеят едновременно драмата, артистичността и детството. Имам усещането, че не съм един и същи човек. Много често валя, за да изчистя от мръсотията. Почти винаги преливам. Обичам да се изписвам в думи, зад  които скрито се откривам и е възможно да бъда разчетена. Не държа да бъда разбрана. Преди се стараех, но не е много здравословно да се опитваш да разбереш другите, защото трябва да ги приемаш такива, каквито са. Истината – аз съм си аз и ти си си ти! А аз съм аз-ът, който те приема твърде лично и търси скрития смисъл. Падам си малко литература, а тя е сладка романтичка от онези розовите, но човеците рядко са метафори.

Коя е Мария? Ще ти разкажа. Ако знаех коя съм, щях да се напиша. Като проза от чувства. Безпорядъчна логика. Аз съм дълга самотна разходка по тясна кална горска пътечка край пътя. Аз съм безмензурна мелодия, която се слуша само в определен момент – един път те вдъхновява, друг път те успокоява, някой път те изнервя, понякога не искаш да я чуваш. Аз съм от онези картини, които са откровена емоционална мацаница, която хората на изкуството наричат просто изкуство. Днес може да съм тъп виц, но утре ще съм стихотворение. Обещавам ще се подредя в порядъчност. Предполагам. Нетърпение съм аз, непринуденост с антитеза. Противоречие, което се блъска като вълна във вълнолом. Аз съм хипербола – обичам да засилвам усещането за случване. Интеграл съм понякога, започнах като аксиома, вървях като теорема, сега съм счетоводен баланс, запътила съм се към себе си. За да се открия, изминах няколко пъти пътя до вкъщи и обратно. Намерих се в спомена и видях, че съм между красивото и грозното, между истината и лъжата. Аз съм граница, която не мога да премина. Бариерата между себе си и другото. Понякога съм налудничавост, идея, страх, скромност, наивност, мечта, малко сол и бучка захар. Понякога съм отражение в чаша чай, езеро или пък съм прозорец и стъкло.

Не съм обаче часовник, мебел, имагинерност или монолог. Не съм пространство, растение или вятър. Не съм коловоз, инерция и сиво. Не обичам да съм едно нещо. Затова не ме притеснява, че пиша това. Аз съм вече много по-различна от написаното по-горе. Нещо повече - не съм епитет, не съм клише. Мога да съм утеха, бряг, вдъхновение, опора, част от това. Бях душевен кош. Сега съм аз. Не мога да съм всичко, но мога да съм себе си. Потърсете ме. Когато ме намерите, ще ме познаете по чувството за неопределеност.

Аз съм Мария. Приятно ми е да се запознаем.