НЕ МИ СЕ ПИШЕ

Не ми се пишат повече писма,
защото вече всичко си написах.
За щастието, тъгата и онова,
което уж любов е, но е липса.
Не ми се пише повече така -
непрочетено и някак неразбрано.
Искам само да си легна и да спя,
и да спя, и да не мисля, и да забравя.
...................................................
Измориха ми се думите, ще спра
да чуя тишината как ме диша.
Не ме чети, няма ме, мълча -
просто повече не ми се пише!

Докато се опитваш да запълниш кръгчето с квадратче, мозайката никога няма да пасне!

ЗАЩОТО ТАКА МИ ХАРЕСВА, НЕ ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА

или как се готви щастие

Как се готви щастие? Слагам от малките неща. На фреша сутрин слагам малко свежа мента, а на кафето добавям мляко. На сладкишите винаги слагам повече захар, за да са по-сладки, а на баницата повече масло, за да е по-хрупкава. Моята мусаката е без заливка. Когато се прибера вкъщи и правя кафето на мама, винаги ми казва, че моето е по-вкусно. Вероятно е права, защото го приготвям точно така, както го обича. На книгите добавям ароматна свещ, а на чая – една супена лъжица мед. Любимият ми шоколад е черен с ядки и най-обичам да си го изяждам сама. Масата във всекидневната подправям с лалета, страха - с песен, тъгата - с проза.. а самотата – с поеми. Гледам да не предозирам с тривиалност. Когато съм щастлива.... Щастлива съм, когато съм щастлива и ми личи. Чарът на бюрото ми е в подредения привкус с щипка хаос за украса. На съобщенията слагам усмивки, а при имейлите точно по ръба на досадата прибавям шеговито-неинформативни послеписи, между три и седем броя за щастие. Така обичам. Обичам да съм навреме, затова рядко закъснявам, да не кажа никога. Ако се случи, то ще е нарочно. Обичам да започвам диета на странни дати, като 4, 13, 14, 28 – обикновено – винаги от утре. Не обичам кръглите числа, затова ако трябва да стана в осем, нагласям алармата за осем и четири. Нито прекалено късно, нито прекалено рано и спя с 4 минути повече. Ям десерта преди основното. Връщам се на хубавите моменти в книгите или филмите. Обичам да пея в банята и в кухнята също, и в хола, случвало се е и в спалнята. Слагам по-малко сол, за да усетя истинския вкус. Понякога не се получава. На какаото добавям ванилия, на салатата с цвекло – орехи, а на зелената салата – грейпфрут. Обичам да говоря на децата все едно са възрастни, да се гримирам така, че да не личи, че съм гримирана и като цяло да оставям на всичко по нещо от себе си, защото моят начин е да правя нещата по моя начин и така ми харесва. 

Обичам гордостта на Стара планина

и бурното сърце на Черно море.

Както в огледало в седем Рилски езера

оглежда се синьото родно небе.

Обичам на Янтра пъргавия танц,

златния дъх на добруджанското жито,

как тихият шепот на мъдрия Балкан

разказва за героите в боевете на Шипка.

Обичам мириса на казанлъшките рози

и подбалканските лавандулови поля.

Между Марица, Тунджа и Соколица се носи

мелодия на горите от Сакар планина.

Обичам вълненията на Рада Госпожина

и Константиновия път „До Чикаго и назад“,

Петко - Славейковата „Татковина“

и на Христо Смирненски - „Цветарка“.

А пък нашето знаме най-много си го обичам

настръхвам пред неговите живи цветове

и горда българка днес се наричам - 

нося бяло – зелено – червено сърце.

Още не тръгвай. Остани съвсем мъничко...

...ей толкова мъничко, докато заспя.

Много е студено и сиво, и облачно,

не ме оставяй дъждовно сама.

Огради ме в кръгче, начертай ми квадратно,

оранжево слънчице с много лъчи.

Разкажи на тъжното време накратко,

как внезапно в съня ми ще спре да вали.

Но прегръдка не стига, заключи ме в ръцете си

и остави ключа в онова чекмедженце.

Когато си тръгваш провери в сърцето си,

оставих от моето голямо парченце.

Не ми го чупи в бележки за сбогом,

пази ми го тихо и свидно, и здраво.

При теб да си тупка се чувства удобно

и аз пазя твоето да ми тупка отляво.

Така че не тръгвай, подръж ме за мъничко...

...ей толкава мъничко, докато заспя.

Ръцете ти правят съня ми безоблачен - 

знам, че съм с теб и не съм сама.