WELCOME TO MY MIND

Защо понякога ме няма...

...защото и днес не съм достатъчно.

Сърцето ми няма смелост да е голямо,

че да си признае всички недостатъци.

Студено му е и търси топлината

сред мислите на чаша чай

свило се е в думите, а душата ми е 

 като връхчето на на най-острата игла.

Много се убодох на страха си

от дебнещата ме вечна самота

в главата ми е една без изход улица,

ако не я премина, няма да заспя.

Затова, хайде да избягаме накрая на мечтите ми?

Мога да живея само на прегръдки.

Ще си начертаем наша абсолютна истина

и ще пием от живота бавно 

глътка по глътка.

Остави ме, моля те, да се изгубя в мрачното си време.

Ще затворя всичките си сиви дъждове

в бурканчета от смисъл, начало и едно значение.

На мечтата ми не й стига сякаш цялото небе,

има нужда от всичките, всичките вселени,

за да се научи да лети вечно до безкрайност.

Ако искаш ела с мен, ще те взема

в мислите на най-съкровените ми тайни.

Мария

ПРОСТО ЕЙ ТАКА

Трябва да купя паста за зъби,

прах за пране,

цигари, кафе...

Да отида на работа,

да платя наема.

Не, няма да бягам в неделя.

Трябва да подредя гардероба,

да почистя прозорците,

да приготвя вечеря.

За мен.

А вместо това седя на дивана

и разбивам теории на две.

Някой разправяше, че светът е за двама

или моят свят не е никак наред.

Един понеделник или беше в сряда

пих чая следобед без теб.

В петък пък думите ги отнесе вятърът,

но не на промяната. Тряяяс! Стана течение.

Проклатие, сложих в кафето си захар,

а уж бях на диета, ама в минало време.

А сега, докато слънцето се прави, че топли,

един музикант на пл. „Гарибалди”

ми навя едно чувство така между нотите,

че трябва тръгна  без драми, без залези.

И минах площада и във втората отбивка

под стихващата песен на онзи музикант

в лявото ъгълче на разсеяната ми усмивка

те пуснах да тръгнеш просто ей така.

Та, трябва да купя паста за зъби,

прах за пране, кафе...

Не, бе, не съм луда,

не пуша цигари.

Само по една,

когато си спомням за теб.

Мария Тодорова

ПРОСТИ МИ

Тръгнах си на края на последното изречение,

все едно никога не съм се писала.

Тясно ми е в думите с празните значения –

търся се сякаш в по-различен смисъл,

където чувствата се случват наистина,

не само на белия лист между редовете,

не само, когато съм намислила

да ми се случиш или да се случа в някой месец.

Някога обичах да те пиша през септември,

но беше толкова силно прозаично,

че не можа да бъдеш, не можа да си навреме

и сега съм там сама между кавичките.

Вместо да изиграя Вселената,

планирайки най-големия си провал.

Аз се спънах в изреченията си

и толкова ме заболя от падането,

че не мога да стана и да си продължа напред,

някак се загубих по пътя на отричането.

Вървя в историята в сбъркан словоред

и не стигам края, колкото и да тичам.

А се изморих да те измислям, сякаш ще си там,

на края на последното ми написано изречение,

където уж си тръгнах, но тихичко останах

на един празен ред като тъжно заключение.

Допиши ме ти, моите думи са подгизнали

в бурята на мислите на лошото ми време.

Прости ми, че те обичах само върху листите

където просто те написах да се случиш през септември.

Мария 

И ПРЕЗ МАРТ...

...любовта е още тук,

но сега си почива.

И не й остава друго,

освен да си иде.

Прибра  в торбичка

онези “cheap” трепети,

така да обичаш

не излизало евтино.

Нищо не запазих,

само крилете си

и бързичко избягах,

прибрах се в себе си.

Този път си зная,

по другите се губя.

Направо и запетая,

стигам, но съм друга.

Без грим, без обувки,

боса, без значение

като недомлъвка

в недовършено изречение.

Любовта ми се е свила

в кръгче и на топка -

не си е простила,

че не сложи вчера точка.

Затова днес, през март

е все още тук.

Обича и това е!

Ей така напук.

Мария

НЯМА ШАНС ДА СЕ ВЛЮБЯ И ФЕВРУАРИ

Днес ще изиграя Вселената,

защото планирах най-големия си провал.

Затова не си направих упражненията

и кафето ми този път не изкипя.

Не поканих на закуска никого,

февруари не иска да е споделен.

Не му се влюбва вече никога.

Само му се обича...Не! Чак септември.

Сега ще си забравя малко римата

на път за работа, на онзи светофар.

Точно между червеното и зеленото

оставих всичко дотежало.

Разхвърлях онези точки и запетайки,

защото ми омръзна да подреждам правописно.

Пресякох и не се обърнах. Знаех, че

няма смисъл да ти се пиша,

просто няма смисъл.

Но чети ме,

все пак аз си откраднах вдъхновение

тайно от джоба ти септември.

Дължа ти поне 1 кг. значение,

рестото задръж и не бъди навреме.

Даже дори не закъснявай,

вече не съм между редовете,

но „евтините трепети” ти оставям.

Много ти благодаря, че ме прочете.

И не взимай нищо твърде на сериозно -

няма шанс да се влюбя и февруари.

За обичането не отговарям, твърде е сложно

да изиграеш Вселената, планирайки така провала.

Мария