СКЪПА МИ СЕСТРИЧКЕ

Всеки, който ме познава, знае, че обичам да пия кафето си чисто и сама. Но си признавам, че няколко сутрини го споделях с още две момичета – Лора и Радост. И ми беше ту мило, ту тъжно, ту любопитно, как те извървяват вървежите си и докъде ще ги докарат изборите им. Правилни ли са или грешни?! Въобще съществуват ли тези понятия?!

Според мен не съвсем или поне не толкова крайно и всичко, което се случва, си има основателна причина, а каква е тя понякога разбираме веднага, а може и никога да не разберем. Такъв е животът и това е окей. Но дали е такъв и в тази история, ще разберете единствено сами, защото всеки от нас пречупва значението през себе си.

И понеже не ми стига да кажа само, че книгата според мен е хубава, прочетете я, искам да си побъбрим още мъничко за двете сестри Лора и Радост, които в резюме живеят на различни континенти, но разстоянието и преживелиците им само правят по-къс пътят една към друга и заздравяват още повече тяхната връзка.

Радост е по-голямата, живее в София и работи като учителка, има две деца и съпруг полицай. До тук добре, но животът й изпраща няколко „обаче“, с които тя трябва да се справи. Обаче Радост трябва да се грижи за болното си детенце, за болната си майка и да търпи пиянството на съпруга си, лутайки се между дълга да е жертва на обстоятелствата или да бъде безразсъдна и да избяга от всичко това, докато по-малката й сестра Лора е в амплоа на разумната, успялата, самостоятелна психоложка с привидно идеален живот в слънчева Калифорния без проблеми и ангажименти, а ежедневието й се е превърнало в превенция срещу обвързване – работа и мимолетни връзки. Но и тя си има нейните „обаче“, лутания и въпроси.

Ако трябва да бъда честна започнах да чета книгата с предразсъдък, че вероятно е повърхностна, но все повече се убеждавам, че във всяка една история, било то бестселър или с по-скромна литературна стойност, има смисъл, заради който да стигнеш до края й и урок, който да научиш. Тази книга е за живия живот и разглежда сериозни проблеми като алкохолна зависимост, деменция, рак и това, което аз взех за себе си от нея е, че той не е математическа таблица и няма правила и рамки, в които да го напъхаш. Винаги е в готовност да изтече от там и да преобърне целия ти свят съвсем нелогично както се случва и с героите тук. Никой не е готов за проблемите и болестите, с които ни изпитва животът. Но на тези изпити имаме избор дали ще превърнем пътя си в страдание и ще драпаме като удавници към онова прозаично щастие, което уж се намира в края му, или ще градим щастието си при самото вървене. И при двата случая може да направим грешен избор, но щастието не е крайната цел, а самият път.

И понякога е по-добре да си тръгнеш, отколкото насила да лепиш счупените парченца от едни увехнали взаимоотношения, а понякога е по-добре да „има кой да те разплаче и нарани, кой да изстиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е останало.“  Но кое от двете "понякога" е сега, не мога да отговоря. И книгата също не дава тези отговори на Лора и на Радост, а завърши някак нарочно незавършено и тя като живота продължава с многоточие...

Мария се пише

ЛЮБОВТА НЕ СЪЩЕСТВУВА

Тук рискувам да си навлека гнева на цялата Вселена, но само в случай, че тази шегобийка реши да не прочете цялата ми мисъл. Толкова много съм писала за любовта без да я познавам наистина, че чак ми е омръзнало от нея. На всичкото отгоре започнах да споделям писанията ми публично, когато си мислех, че са ми разбили сърцето на парчета, реално нямаше нищо такова. Ама в такъв момент нали знаете, идва краят на света. (Много оригинално, но понякога животът е клише.) След това си събрах останките и ги залепих в Мария се пише, където си построих убежище и толкова добре се скрих между редовете му, че чак сама не мога да се намеря в момента, да не говорим за това утопично същество - мъжа на живота ми. Но не това е предметът на моя монолог, а конкретно желанието ми да споделя какво смятам, че е любовта. Без да претендирам, че категорично е така. Просто така го усещам сега, утре вече ще е съвсем друго.

Затова тя никога не е била една и съща и значението й за мен доста се е трансформирало по пътя. В момента е само изтъркана от употреба дума, обезсмислена като значение, защото някак всички се стремим да я напъхаме на място, където не й е мястото. Ей така от безсилие и страх. Само и само да я имаме. Само и само да сме обичани. Но може би сме забравили, че любовта не е нещо, което може да се притежава, а е нещо, което се усеща. Просто се усеща и толкова. Да, толкова просто е. Любовта не е нещо, което имаш, а нещо, което правиш. Нещо, което непрекъснато отглеждаш, за да порасне като такава. Тя е живота. И пиша това, за да ви кажа, че няма нищо страшно. Няма страшно, ако не си влюбен, няма страшно, ако не са влюбени в теб. По-страшно е, когато не обичаш. Когато обаче свърши страхът, тогава идва тя.

Та, любовта не съществува...,

...когато не вярваш в нея. Честно казано и аз не вярвам, просто защото не я познавам. И има два варианта: или да се окажа права, или животът да ме зашлеви с обратното. Надявам се да е второто, но в случай, че се объркат нещата, ще продължа да не вярвам в любовта, но никога няма да спра да вярвам в обичането. Вярвайте и вие и обичайте!

ДА ПОПЪТУВАМЕ ДО ЧАМКОРИЯ С БАЕ СЛАВЕ

Връщаме се през 20-те години на ХХ век, настанени удобно в мислите на симпатичния шефьор на омнибуса София - Чамкория бае Славе, който ни позволява да надникнем в живота по онова време през неговите очи по един трагикомичен начин, провокиращ разговори със себе. Този разговор ми завърза разума и чувствата в един голям възел на тъга, радост, благодарност и съвест.

Това не е рецензия, а моето място, откъдето аз виждам нещата, затова няма да се впускам в подробности за самата история, която препоръчвам да си прочетете сами, защото има за всекиго по нещичко за размисъл, стига да ви се чете между редовете на тежките политически събития като Деветоюнския преврат, атентата срещу Цар Борис III и атентата в църквата „Света Неделя“. И стига да ви се разговаря за това с един обикновен човек, който изхранва „така нареченото си семейство“ като превозва пътници от София до Чамкория, позната днес като Боровец, и има лошия късмет да живее точно в такова време, може би единствения си живот, в който „хората стават коварни, зли и опасни... Баш в царството на злото да го преживеем. Насред бъркотия, бедност и неоправия. Ама че късмет!... Но карай да върви! Вземи се в ръце и загивай с финес! И не вервай на никого. Никога за нищо. Така че живееш сто години!“.

Аз четох с осъзната радост, че не съм там и съдбата не ме е предизвикала да живея онзи живот, макар че бае Славе ни прекарва изключително духовито през трагичните събития посвоему мъдър и същевременно малко простоват и циничен начин, който може да те усмихне. Книгата създава като цяло усещане за едно пътуване в миналото с надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър, като по-скоро задава въпроси, отколкото да налага мнение и излага историческите факти, погледнати от различни ъгли, без да бъде крайна и категорична в това, как реално са се случили. Историята дава поглед върху това как тези събития са оказали своето влияние върху обществото ни след това. Трагедията е някак си само един факт, който се приема като нещо естествено от лирическия герой и го предава и по този начин на читателя. Така трябва и ние да възприемаме живота – с благодарност и отговорност към това, което ни дава и със сила и смелост към това, което ни отнема.

А онова време е отнело много на много хора и е оставило след себе си траен отпечатък и черно-бели фотографии, от които ни гледат предшествениците ни с очакване и надежда към нас, а ние сме тяхното бъдеще и носим отговорността да станем „нещо повече от тях, нещо по-добро“ преди да стигнем светлината.

DREAM ROUTINE

Да не си посмяла да ми се сбъдваш, ама никога!
Нямам сили да си измислям чисто нова мечта.
Научих ти тайните мечтателски трикове
и да си несбъдната е един от тях.
Иначе има ли смисъл от всичките сутрини –
всичките ми са едно дълго горчиво кафе…
Вече го пия така между другото -
без захар, без мляко, още точно в шест.
И в шест и петнайсет пак те измислям.
Нещо като сутрешната ми рутина.
За да съм жива, да дишам, да вървя, да обичам,
имам нужда от несбъдната мечта.
Затова да не си посмяла да ми се случваш,
ако бъдеш наистина, дали ще съм себе си?!
Светът ми без теб съвсем ще се обърка -
и ще съм момиче без мечта, което просто пие кафето си.

Мария се пише

"УБИЙСТВОТО НА КОМАНДОРА" МУРАКАМИ - нещо като рецензия

Аз нали все търся някакви отговори: каква съм, защо съм, къде съм, колко съм… Това е, защото искам да вярвам, че във всичко има някакъв, ама много дълбок смисъл. Ако нещо е плитко, отпишете ме от живота. Не ми се живее така. Трябва да ми е интересно, за да съм хепи. Да е от значение. Ако няма, ще умра от любопитство да разбера сега защо няма значение. Какъв е смисълът от липса на смисъл?! Така мисли само един от всички Мим в мен. Много е важно състоянието, в което се намира човек, когато изказва мнението си по даден въпрос. Трудно е да си обективен. Едно време, в гимназията, като бях много, много влюбена, обичах да чета „Гордост и предразсъдъци“. Беше любимата ми книга, сега не мога да прочета и един ред, просто ще повърна, много ми е лигава. В тази връзка всяка книга е добра и лоша едновременно. За всяка книга си има подходящо време. И какво ще ми каже една книга, зависи от мен - от това, какво чакам да чуя, от какви отговори имам нужда.

Започвам на пръв поглед с едно ненужно встъпление, но според мен, за да прецените дали мнението ми за дадена книга съвпада с вашето, първо трябва да придобиете представа за моя поглед върху нещата. Мечтая си да съм над тях, ама не съм. Цикля си в моите си филми. Защото животът е пълен с някакви измислени понятия, които се интерпретират по толкова различни начини, колкото човеци има. И духът на тази книга е точно такъв – интерпретация на самотата, любовта, изкуството, обръщението към себе си и пътя.

И така… Попаднах на това човечище Мураками, когато си търсех книга от „Алея на книгата“. Знам повечето му заглавия, но не бях чела нищо от него. Носят се слухове, че е ексцентричен, а мен лудите много ме привличат. Един себеуважаващ се Мим няма да си губи времето да чете нещо обикновено, нали?!

В началото на книгата, смятайте първите 300 страници, затънах в описания, ей така, както вие сигурно се губите в километричните ми уводи, докато си дойда на думата. Но историята не ме пусна, защото си имаше нейна сбъркана логика. Както ми беше скучно и внезапно аз бях вътре в действието, привидно бездействие. На повърхността става дума за млад художник на портрети, чиято съпруга го напуска и той решава да избяга за малко, за да събере мислите си в осамотена къща в планината. Дотук добре. Къщата е собственост на известен художник с тайно минало, който обаче е настанен в старчески дом. Главният герой намира негова скрита картина, озаглавена „Убийството на командора“ – изобразява привидно сцена от операта „Дон Жуан“ на Моцарт, но всъщност детайлите й разказват една по-лична история, която остава догадка до края, но се превръща във вход към свят отвъд живия живот, който познаваме, отвъд обяснимото. Една Идея става човек, а изпитанието, което младият художник преодолява, е една река от Двойни метафори. Ето по такива неща въобще не си падам – свръхестествени. Всичко си има причина, просто в момента не я знаем. Когато се пише за такива неща границата между кича и изкуството е много тънка. Как ме измами Мураками да вляза в този сюжет? Преплита скучното ежедневие с чудновати събития, които започват да ти се струват съвсем нормални, а това, че не могат да се обяснят разумно, ме държа отвлечена в плена на собсвените ми въпроси за всички „защо“ и стоях там, докато не намерих техните „защото“. Де да можех и аз така да пиша. Може би някой ден ще намеря моята „Убийството на командора“, ще срещна моя човек Идея и ще премина моята река на Метафорите, за да намеря следващото „защото“. За всеки „защото“ е различно. За лирическия герой остава вярата, че винаги ще се появи нещо, за да го „преведе през най-тъмния и тесен тунел на света“, а за мен остава търсенето, тъй като книгата на моя път още не е завършена.

Въобще не искам да препоръчвам тази книга. Нямам представа дали трябва да я прочетете или не. Изборът е ваш. Дали ще търсите отговори, дали ще си задавате въпроси. На мен ми хареса диалога ми със себе си, докато я четох.

Мария се пише