#ЧуйМе: “Човек не е остров”

Споделени мисли в лилаво

Реших да пробвам да се вместя в хиляда думи. С тях ще опитам да те провокирам. Вярвам, че някои от тях ще са безсмислени, други с по най-малко четири значения... Чудя се дали толкова кратък и неясно колко сложен текст, може да промени мнението ти и да повярваш, че човек не е остров? Би ли могъл да разгърне темата дотолкова, че да ти даде необорими аргументи и още след първия прочит да остави у теб следа. Да даде началото на промяна в гледната ти точка?... Не знам дали да опитвам...

            Хората казват, че надеждата умирала последна. В моя случай тя никога не умира. Освен това меланхолията на първия октомврийски ден ме изпълва с позабравения копнеж да пиша. Навярно помниш, този шанс не е за изпускане.

            Така че взех окончателното решение  да ти пиша. Да ти споделя нещата, които ме вълнуват напоследък.  Питам се, доколко човек е самостоятела единица в общата среда и доколко точно обратното – свързан е с всичко и всички на много по-дълбоко ниво, отколкото предполага.

            Разсъждавайки в контекста на така поставената тема, ще ти споделя, че съм озадачена. В ума ми вече са оформени двете крайни положения. Фокусът на първото е върху индивидуалността на личността и нейната независимост спрямо външните фактори. Второто, както ти писах по-горе, касае идеята, че човек е отворена система, активно взаимодействаща с други системи. И изведнъж, размишлявайки ме осени идеята, че и островите взаимодействат със заобикалящата ги среда. Тя им въздейства и ги променя, а променяйки тях, после тяхната енергия и визия променя на някакво ниво възприятията на живите организми за самите тях и това неминуемо довежда до промени в реакциите и действията им... С две думи - колелото се върти.

            Интересно нали, границата е толкова фина, че почти не може да се усети. Едната крайност прелива в другата,както синьо в червено и накрая всичко е лилаво. Основните цветове са се загубили някъде по пътя...

            Когато... знаеш ... говорихме последно, го направих с идеята да ти изложа доводите си и в заключение да ти кажа, че човек не е остров. Човек е система, свързана с други... всичко е свързано!

            Сега обаче, виждайки нещата през една малко по-различна и близка до тебе призма, ще ти кажа следното – човек е плаващ енергиен остров. Всеки от нас носи в себе си по едно малко чудо. Минавайки през живота всеки от нас общува с различни хора. Тази комуникация го променя, променя и характера на неговото чудо. Той също променя чуждите животи... и те променят неговия... и така неспирен активен кръговрат.

От друга страна човек въздейства и на заобикалящата го среда и на природата. Те също му въздействат по други начини, но обменът и тук е безспирен.

            Ние сме устроени така, че да можем дори и сами да създаваме, да рушим, да приемаме и отдаваме, ДА ПРОМЕНЯМЕ. Човек има душа и ум. Той може да мисли, да взима решения. Всичко това може и да е резултат на външни дразнители, но е пречупено през личната призма, а тя дори и променена от външни фактори, в този конкретен момент е твоя и ти носиш отговорност за нея, за чувствата, думите и действията, които тя ражда. Повярвай ми, човек е някакъв странен енергиен остров... Не мислиш ли, че може да е така?

            Вдъхновена съм! Вдъхновена от идеята, че всички сме свързани. Вдъхновена от силата, която притежава всеки един от нас и от мисълта, че чрез нея можем да оставим неизмерима следа в света. Следа от светлина, от добрина, от любов...

            Чувстваш ли и ти енергията, която ни заобикаля? Сложните многопластови връзки между мен (плуващ остров, на който има приказна дълбока гора) и теб ( друг плуващ остров – може би тропически)?... А между нас и останалите?... Връзката с природата!

            Движим се наляво, движим се надясно. Ту се приближаваме, ту се раздалечаваме едни от други. Плаваме във вечното море на живота...

            Познавам те, извръщаш глава, не искаш да ме чуеш, ала трябва - допускаш грешка странейки от мен. Бъркаш като се опитваш да пречупиш дълбоката същност на живия контакт, с неговият чар и първична нежност, през призмата на съвременността. Тя е илюзия. Върни се при мен, върни се към себе си, върни се към света и общувай чрез сетивата си. Пълно и интезивно, с открита душа, откривайки красотата.

            Е, май това е от мен. Нещо такова тежи на сърцето ми. Споделих ти го с по-малко от хилядата думи... Предупреждавам те, не му слагай етикети. Знаеш колко ги мразя. Това не е нито есе, нито разказ, нито писмо. За някои сигурно няма да е нищо, но ние знаем, че е частичка от мен, от мислите ми... Като се замисля може би е доказателство, че всички сме свързани, че човек не е изолирана единица. (Моят остров пътува към твоя.)

            Тайно ще те чакам... ще чакам поне да пишеш!

Бих искала да бъде нещо за слънчевата меланхолия на неделята,  която си спомня за цветната еуфория на петъка. Нямам сили да чета за набързо изпитите кафета и ранното ставане. Копнея да ми е топло и спокойно. Да потъна дълбоко в смисъла, като под вода. А водопадът на ежедневието да е толкова високо над мен, че да го чувам приглушено в тишината на тюркоазената бездна. Желая, да ме отнесеш далеч!...

            Пак се отплеснах, но ти знаеш, аз съм такава. Моята романтика винаги е взаимодействала твърде явно с твоята забързаност и практичност... Ще се успокоя с това, че така моята енергия може да те докосне. Да те докосне толкова искрено и дълбоко, че да те накара да си спомниш. Чувствам, че има надежда да се съгласиш с моята теория и да действаш... да отговориш.

Да говориш отново с мен. Моля те, кажи ми за какво мислиш. Какво е мнението ти... ? Моето със сигурност днес е по-лилаво, откогато и да било.

Магдалена Резнякова

Как един смисъл го навяват „мисли в лилаво”

Понякога заприличвам на проза, а прозите не лъжат. Не съжаляват, не се страхуват, че няма да бъдат прочетени. Казват всичко, което мислят и са винаги себе си и на себе си. Имат достойното чувство за истина и дори да са тъжни винаги се усмихват... с думи. При мен усмивката се случи така – докато понеделникът на сутринта си отпиваше от кафето, някой сложи щипка лилава мисъл и скри между редовете на новия ден нещо – човекът не е остров. Някой го подхвърли, взех му го назаем. Беше вдъхновение, превърна се в днешния ми смисъл, а днес тъкмо беше отворил и аз влязох в него стремглаво. Тръгнах да търся значението и някъде по пътя за работа ме навяха „лилави мисли”. Бяхме се засекли преди няколко дни, падайки от един разговор, но чак сега се спрях, за да сглобя парчетата им в моята голяма картина.

И в обедната почивка на голямата картина, днешното беше седнало само`, сред толкова много хора на масичка за двама, но без един, а прозрението се отразяваше на повърхността на чашата ми с чай и ми заговори в лицето, как животът се превръща в съществуване, приятелството е социална мрежа, мерната единица за успех е един лайк и човеците са само хора както човекът в обедна почивка, човек с неговия човек, човек със самотата си, човек с детето си, човек с проблеми, човек в рутина, един малък човек, един голям човек, човек в безгрижие, гладен човек, жаден човек, един, който идва, друг, който си отива, човек с така нататък и аз – човекът, който пише за другите хора и пресмята смисъла, а той възлиза на стойност точно толкова, колкото новия ти смартфон с 20% ДДС (Данък Добавена Самота), откъдето четеш мислите за мислите на другите в социалната асоциалност и актуализираш състоянието си в поредния пост на стената, докато думите ти са изпопадали по тротоарите между кестените на модерното общество, където крещят зад решетката #ЧуйМе, заключени в инерцията на новото време.

А какво е новото време? Новото време се случва в днешния ден с чувство за алиенация и пише историята на модерния човек. Човекът, който бърза за работа, осем часа покрива таргети и накрая се прибира в празния си апартамент. Да, това е той, ще го познаете по усещането за несподеленост. Новото време забравя за малките неща, винаги бърза да стигне заключението, пропускайки чара на всяка изказана дума и не чува „лилавите” копнежи на едно влюбено момиче.  Влюбено в живота. Затова пиша. Защото искам да бъда прочетена. Искам да бъда чута и те предизвиквам. Предизвиквам те да й отговориш. Напиши й как „слънчевата меланхолия на неделята си спомня за цветната еуфория на петъка”. Напиши й го тихо и спокойно и моля те, нека да е лилаво – на въпреки на всяко червено и синьо. Бъди като дните - премини и остави нещо за спомен след себе си заради себе си и за някого заради някого. Там, по пътя, докато вървиш напред от себе си към себе си. Остави отговор. Завещай му твоя смисъл. Някой иска да го чуеш. #ЧуйГо, че човек не е остров и не може да бъде сам, не си струва да си сам.  Защото самотата носи празно значение и се губиш по пътя, търсейки се. Намери се в споделянето. Това е смисълът – да даваш, да получаваш; да се учиш; да падаш, да ставаш; да се губиш, да се намираш; да се бориш; да вървиш, но и да спираш, само да се огледаш, за да видиш, за да чуеш, колко хубав е животът, когато всяка сутрин в кафето си слагаш щипка споделеност, правиш закуска за някого, както я харесва, пожелаваш му успешен ден, подаряваш му усмивка и му казваш, че го обичаш. И това му стига. И това ти стига. За да е щастлив. За да си щастлив. За да си кажеш – струва си. ЧУВАШ ЛИ? Пиша ти го с големи букви, за да излезе от решетката #, а значението говори на висок глас, че човек не е самостоятелна единица, въпреки че понякога има нужда да е остров, за да разбере, каква част от света е и как в себе си побира един цял свят. Как променя цялото и как цялото го променя. Как без него, голямата картина няма да е същата и той няма да е същият, ако не беше парче от нея. Как някого е важен за него и той е важен за някого.

Затова понякога се чувствам като проза, пък нали прозите не лъжат и говорят с онова достойно чувство за истина. И днес искам да бъда проза - отговор. Наистина. Отговорът на въпроса на онова момиче с лилавите мисли, отговорът на новото днес . Пиша го, пък нека се разчуе. #ЧуйМе. Ще видиш, че си струва.

Мария Тодорова