НА ТАТКО

Всеки ден вкъщи отзарана

тати има среща с мама.

Две кафета, силни; две цигари, тежки;

двама души стилно си разменят смешки.

Уводът - един път, силно изложение -

винаги диалог от съществено значение.

И тук ще приключа поемата за двама,

защото става дума за тати, а не за тати с мама.

Преди няколко години, на днешната дата

нашият герой скочил с двата крака

в кръговрата на живота, по житейската пътека.

И стъпка по стъпка така - полека лека

се формира личност от достойнства –

мъдрост, благост и подобни свойства.

С неговото сърце голямо

никой друг като него няма.

Никой друг не може така да ми каже здрасти-

„Хааай, Мише! Как си?“

Най-обичам да седнем на вечеря

и да гледаме калпав футбол в неделя.

Или пък да си говорим  само двамата

за татковите преживелици в казармата.

Мога още много да говоря поетично,

но татко не е само думи, лични.

Той е планина, опора.

Силна мисъл, без умора.

И за да избегна многословното отегчение,

ще премина към моето заключение.

Ориентирайки се вече към края,

скромничко ще ти пожелая:

Жив и здрав бъди ни

още безброй години!

Надявам се това да предизвика усмивка голяма.

Прегръщаме те много Роси, аз и мама.

И накрая Честит Рожден ден, татко!

Обичам те оттук до звездите и обратно!

ЧУВСТВО ЗА СВЯТ

Хората са каничка с чувства – 
болка или сладка тъга,
някои са обичане, лудост
други са пъстра дъга.
Имам едно чувство за свят, 
мелодия, която не мога да изпея,
но когато я чуя, знам, 
че ти си ми чувството в нея.
Частичката детство си ти,
вечен спомен – незабрава;
достатъчност, прегръдка от миг
или мигове, които остават.
Помня, кога се роди.
Обичам те много и знаех,
че от проза ще станеш на стих -
човеченце с точки и запетаи.
Когато си мисля за теб,
се сещам за цветна градина.
Не си просто думи в текст,
а топличко чувство през зимата.
Пак ще го кажа: Обичам те!
И когато очите валят,
знам, че когато съм с частичка теб,
се връща моето чувство за свят.

КОМПЪТ МИ СЕ РАЗВАЛИ

Компът ми се развали и ми стана ясно,
че ще сляза по „Роза“ и ще завия надясно.
Някога преди во време оно
се пръкнал сервиз на „Люляк“ 21.
- Компът ми се развали. Добър ден!
- Нормално. Имаш компютър, имаш проблем-
каза П.П. и пое
„пациента“ в свои ръце.
- Как разбра, че му има нещо?
- Включих го и изръмжа зловещо.
- Сега ще погледнем и ще направим проверка. Адаш, зелената отвертка.
Щом така загрява,
вероятно вече за нищо не става
и се е изморил,
а техниката трябва да поддържаш, както лекия автомобил.
П.П. направи дузина диагонала
и в търговската зала
настана смутна тишина,
дори телефонът замълча.
Ще се изрича тежка диагноза,
потвърждаваща началната прогноза.
- Приятелю, компютърът е пътник, както стара баба-
каквото и да правиш, не става по-млада.
Но ти не се коси и ела след час,
ще получиш second hand от висок клас.
И тогава колегата от женски род
ще е на ход.
Гаранция ще ти издаде,
в случай, че компът поддаде,
което е малко вероятно,
но случи ли се, идваш тук обратно.
И както вече стана ясно,
ще слезеш по „Роза“ и ще завиеш надясно.
Там е още от време оно
сервизът на „Люляк“ 21. 

За дните, които пропадат в следващия ден

За дните, които пропадат като човеци надолу по стълбите и след това не могат да се изправят. Като петъци, които чувстват, че са понеделници – дни с наднормено тегло. За тази дни, които ги наричат недни.

За дните, които се разпадат и те превръщат в пясък, който се  разпилява из въздуха и след това небето и морето те поглъщат или оставаш ей там на тротоара, до канала в локвата, докато някоя подметка не те поеме със себе си.

За дните, които  се разпадат на парчета от празни минути, когато часовете оживяват и се изпълват с несподелени копнежи за бъдене и накрая се изгубват в нищото на миналото, отминават.

За дните, които са изморени да мислят и искат просто да се родят в новото утре с надежда за по-добро предстояще, предстояще на отдъхване.

Просто някои петъци искат да са съботи.

ИСТИНАТА Е, ЧЕ Е НЕДЕЛЯ

Какво е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина. Истината е две кестенови очи и една усмивка. Това съм аз – тръгвам, после спирам; ставам рано, ставам късно; много мисля, не спирам да мисля; изморявам се, натъжавам се, плача, после се смея... Дишам, слушам, пея, пиша.

Слизам, бягам, качвам се, падам, ставам. Търся, намирам, изгубвам се – умирам. Раждам се пак и не спирам. Горя, запалвам се, после потичам. Първо съм огън, после река. Преди бях гора, сега съм синьо. Мога можене, не искам неискане и щом съм бъдене искам само приемане. Обичам да обичам. Замислям се, понякога красиво, понякога грозно - не обичам да се отричам.

Страх ме е да признавам. Мечтата ме спасява - ходя през нощта, боса под дъжда и не ми е студено. Това е само мечта. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е истина – порядъчен хаос в съня. Разобличавам се. Напълно съм сама, но все с някого. Не ме е страх. Не изисквам разбиране.

Понякога знам, понякога не мога, но винаги мисля, не спирам да се уча. В книгите не пишат нищо, а аз прочетох много книги. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина, когато съм пред огледалото и се разкривам, но пак оставям част в себе си.

Погледни се. Харесва ли ти това, което виждаш. Бледост, умора, радост, тъга. Човек, облечен в наивност, остроумие, красота, грозота, сиво, черно, бяло и понякога лилаво. Много въпросителни, дузина възклицателни, без запетайки и т.н. с многоточие. Край без точка - безкрайност.

Да, хитра съм, но не по-хитра от времето. Мислиш си, че това ще си остане така. Не! Следващият миг ще ти го отнеме и никога повече няма да се случи същото.
Свещта ми изгоря. Не обичам кафе, ще изпия един чай.
Мисля да почакам, да стане 6:30, за да видя изгрева.
Неделя е, а на неделите най-обичам утрото, тихото.

- Честит нов ден!
Усмивка.
- Да не забравиш...
- Какво?
- Да ми вземеш лалета. Ще ти напомня.

Истината е, че е неделя, че е следващият ден, че е изгревът. Уча се още да побирам значенията, но времето краде мигове и ги заключва в спомени. Оставям се да ме излъже. Нека! Така ще преживея предстоенето. Това е истинско. За мен. За теб истинско може да е това, което за мен е друго и обратно – моята другост може да е твоята истина.