ДЕТСТВОТО КАТО ДИАГНОЗА или изповед на едно дете на 24

Моята улица, то си е цял булевард, но тогава си беше моята улица. На тротоарите през пролетта цъфтяха жълтите храсти. Тогава се влюбвах в тях, сега се влюбвам в лошото време. Четвъртият етаж, последният вход. Лястовиче гнездо на прозореца в кухнята, слънчевата кухня. Помня тогава детската стая – зелена и една майка помня, и един баща, и сестриче малко. Те са и сега, но малко пораснали, съвсем малко, колкото топла чаша споменност, поръсено с носталгия. Нямах играчки. Обичах да рисувам. Бях с дълга шоколадова коса, детски кестенови очи, проницателни с много, много сълзи, много инат и малко напук. Запазих си ги и винаги си ги нося в джоба. Вадя си ги от време навреме и си ги слагам на лицето. Така си сбъдвам мечтата. Едно дете си пожела никога да не пораства и се сбъдна. Когато си го пожела беше дете на 13, а сега е дете на 24. Аз съм болна, болна от детстворексия. „Страдаш“ от детстворексия, когато си искрен до нетактичност; когато те е страх от тъмното; когато вярваш, че чудовищата съществуват (в детството на 13 те са грозни, слузести животински същества, живеещи под леглото, а в детството на 24 са страхове, заседнали в стомаха ти, страхове от провал, от самота, от изоставяне, от несподеленост..); когато приемаш почти всичко за чиста монета; когато спиш на запалена лампа; когато видиш глухарче и го превръщаш на глухарчен дъжд от памуци; когато ти се приисква да се полюлееш на люлките в парка; когато се вълнуваш от всичко предстоящо, сякаш ще ти се пръсне всеки момент сърчицето; когато ти се иска да си събуеш обувките и да цопнеш в локвата и след това да се окаляш в калта; когато не знаеш, какъв искаш да станеш и затова искаш да бъдеш всичко и всеки; когато вълнението те кара да тичаш по улиците и да се усмихваш постоянно; когато си говориш наум; когато неосъзнаваш наивността си (в детството на 24 се нарича глупост, водеща до последици с негативен характер); когато превръщаш скучното в игра; когато с плач си решаваш проблемите; когато въображението те спасява; когато си непримирим... Симптоматиката при различните „деца“ е различна. В основата стои вярата в доброто и чистите, непреднамерени действия. Детството на 13 се нарича юношество, а детството на 24 е диагноза, за която психиатърът предписва хапчета, хапчета за това, да се примиряваш и да приемаш за нормално чернилката на живота, а ти просто да се нуждаеш от един чист, искрен, справедлив, непорочен свят. Ами няма да се примиря пък. Не е ли правилно така, да се чувстваш истински, непринудено, нефалшиво живо-щастлив. Ако цената на щастието е детстворексията, с удоволствие ще си приема диагнозата и не ми стига това, ами и с цялото си същество на осъзнато дете ще заразявам всички около себе си. Признавам си, така ми е по-хубаво. Честита неделя на ДЕТСТВОТО! 

ОБИЧАМ

Думите. Означават нещо.

Какво? Не знам.

Погледът. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Усмивката. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Докосване. Отпечатва чувство.

Какво? Не знам.

Милувка. Не мога.

Какво? Не знам.

Обичам.. Някого.

Може би...

Кого? Не знам.

Обича...

Мен? Знам ли.

Като че ли знам.

Как?

Думите са означавали нещо.

Може би..

Какво? Не знам.

Копнеж?

За какво?

Не знам.

За споделеност, може би.

Не знам.
Ти обичаш!
Обичам!
Да, знам!

КОГАТО СЪМ СИ ВКЪЩИ

- Къде е вкъщи?
- Ей там, в планината. Не там, малко по-наляво.
- Това зеленото ли?
- Да, онова там, зеленото в средата до планината.
- Откъде знаеш?
- Когато си вкъщи, винаги знаеш, че си там. Въздухът е мелодия, а небето е в памуци. Гората ти е къща, а реката те събужда, събужда те с мирис, мирис на градина, сутрешна градина, такава чиста, оросена. После като станеш, мирише на студено, полазва те полека, нежно като полъх, полъхът - онзи пролетния. И помниш, винаги го помниш.
- А когато излезеш, на какво мирише?
- Мирише на шишарки и засмолена коричка, а се чува нищо с мъничко забрава и ти става малко тъжно, но после тъжното се усмихва, усмихва те в стомаха.
- А през прозореца, какво се вижда?
- Вижда се оркестър, оркестър от дървета и пеят за обич, за топла споделеност, за искрена щастливост, за мечтите, вече осъществените и някакви прегръдки, от онези жълтите. А когато оркестърът си почива, дърветата говорят, говорят помежду си. Май за нещо светло, светло като детство и отпечатват чувство, чувство на носталгия. И помниш, винаги го помниш.
- Как си могла да си тръгнеш?
- Никога не съм си тръгвала. Аз винаги съм си вкъщи!

ЦВЕТЪТ НА ВКЪЩИ

Събуждане оранжево, сутрешно оранжево, такова без часовник. Синьо хладно е, но светло-синьо, после става топло жълто, но от онова свежото, свежо-пролетно. Дървена врата посреща  зелената градина, а в градината лалета, лалетата – червени. Къщата не обича веранди, затова си има тераса, тераса с пейка, а на пейката човеци, човеци със слънце. Говорят си за нещо, май за нещо бяло, бяло като облак, не може да се чуе, пчелите ги наджужват. Мирише на земята, онази без бетона – само пръст и клечки, а се чува нищо, онова хубавото нищо, което те усмихва, усмихва те в стомаха. Май ми се разхожда, боса по тревата, тревата, онази росната. Или не, искам да събирам сиво, онова дъждовното, което прави чисто, чисто на кристали. Ей, кукувица ме закука, без паричка в джоба. Нищо, аз си имам всичко, всичкото оранжево събуждане в зелената градина с червените лалета, а от терасата с пейката и слънчевите хора се чува хубавото нищо и накрая..небесно - розово, розови прозявки, които те унасят, унасят те в лилаво, онова нощното, което прави тихо, тихо на воали.

НА ТАТКО

Всеки ден вкъщи отзарана

тати има среща с мама.

Две кафета, силни; две цигари, тежки;

двама души стилно си разменят смешки.

Уводът - един път, силно изложение -

винаги диалог от съществено значение.

И тук ще приключа поемата за двама,

защото става дума за тати, а не за тати с мама.

Преди няколко години, на днешната дата

нашият герой скочил с двата крака

в кръговрата на живота, по житейската пътека.

И стъпка по стъпка така - полека лека

се формира личност от достойнства –

мъдрост, благост и подобни свойства.

С неговото сърце голямо

никой друг като него няма.

Никой друг не може така да ми каже здрасти-

„Хааай, Мише! Как си?“

Най-обичам да седнем на вечеря

и да гледаме калпав футбол в неделя.

Или пък да си говорим  само двамата

за татковите преживелици в казармата.

Мога още много да говоря поетично,

но татко не е само думи, лични.

Той е планина, опора.

Силна мисъл, без умора.

И за да избегна многословното отегчение,

ще премина към моето заключение.

Ориентирайки се вече към края,

скромничко ще ти пожелая:

Жив и здрав бъди ни

още безброй години!

Надявам се това да предизвика усмивка голяма.

Прегръщаме те много Роси, аз и мама.

И накрая Честит Рожден ден, татко!

Обичам те оттук до звездите и обратно!