"Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?"

"Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол

ДО ВКЪЩИ И ОБРАТНО

До вкъщи и обратно, когато влакът те хваща и го водиш на поход в планината, където времето върви, но спряло чак до същото, както в спомена, така и с няколко обаче. Обаче майките са остарели, бащите са изморени, усмивките – носталгични, а радостта – изчакана, а зад блока децата са станали родители. Отвън те виждат обаче, а отвътре си сякаш същото. Не би било възможно. Някъде съм си разпиляла обаче-тата и съм ги разменила за но-та, пък знам ли, може да си е те така по-добре. Уж тръгваш да се търсиш, па намираш нещо друго, а изгубваш едно и накрая не знаеш какво, но се оказва най-важното. Нямам дума за него. Някой го наричат Бог, други го наричат себе си, аз знам, че е нещо в мен с нещо аз. Та, не изминах пътя до Индия, за да го намеря, а само пътя до вкъщи и обратно. С електричката. През гората. Достатъчно е, когато забравиш и е по-ценно. Задачата е по-вярна – мен сега минус мен преди десет години дава мен всъщност. Примерно. Нещо като математика, само че обикновено не съм точна наука и добре че. Мария е винаги някъде в началото. Прилича на истина, а се оказваш ти. Изгубиш ли се някога, върни се вкъщи, този път не се забравя – пътят до вкъщи и обратно. Обещавам ти, извървиш ли го, ще дойдеш на себе си. 

ЕДНА БУЦА ЧУВСТВО

Разхождам се в морската. Тъмно е. Морски полъх. Прегърна ме. Вече не съм на алеята, но вървя по нея. Вървя и нещо ми е заседнало в гърлото. Опитах се да го изплача, обаче дотежа още повече. Пробягах го – изморих се, то остана. Похарчих го, но ми го върнаха с рестото. Прибрах се, започнах да го пея. Получи се фалшиво. Опитах се да го разкажа... Думите се измъкнаха през прозореца. Водата също не го изми, гъбата не го изтърка. Полепнало е по кожата ми, всмуква се в клетките ми, танцува в кръвта ми и се събира в гърлото.

Написах го и... 

... сутринта си подсладих кафето с него - една буца чувство. Чувството на себе си. Горчи. Аз дори не обичам кафе. Нищо. Преглъщам и продължавам. Другия път ще си направя чай. Всичко само преминава през нас. Идва, оставя частичка и си тръгва. И това ще мине... Аз оставам. Ние оставаме. Накрая всичко се подрежда. В някакъв сбъркан порядък. На тая книга, в която съм попаднала, й има нещо. Ще я поправя. И все забравям, че аз съм главен редактор. Затова пак си го пиша - животът ти слага в кафето точно толкова бучки захар, колкото можеш да преглътнеш. 

ФОЛКЛОРНО ПОЗИЦИОНИРАНЕ

или рекламна четка, поновому „моп адвъртайзинг“

Налегне ли те отзарана просторен,
казусът – фолклорен,
тропни при нас едно „Хорце“,
ще те нафустим от сърце.
Намираме се там, където
Димитриев Радко общо взето
лично той се потури`
на номер шейсет и четири.

Обличане с накичване – мега сносно,
обслужването – в Ритъм 7/8.
Имаме разнообразие голямо
в продуктовата гама.

Първо ще те върнем във времето обратно.
Не се плаши, случва ни се многократно.
Ще те вкараме във фолклорен сценарий,
докато подрънкваш весело с пендари.

После ще седнем тука на по едно столче трикрако,
ще си похортуваме така напряко,
ще нацървулим и напафтим два-три лафа,
ще одумаме махлата
и накрая в Тракийско право
всеки по живо, по здраво,
кой с по-шарени калцуни,
кой с по-усмихната муцуна.

ДУШАТА МИ Е ПРОСТИТУТКА

за платената любов

Днес трябваше да пиша за компютърната диагностика, но не ми се пише за това. Днес ми се пише за едно чувство, чувството на човека за чувството на собственост. Едно време летните ваканции си ходех на село и когато излезех на улицата, бабите все ме питаха чия съм. Честно казано не можех да разбера за какво ме питаха и не им отговарях. Ничия. Това е. Принадлежим единствено на себе си. Притежаваме само себе си и толкова - не по-малко от повече. Длъжни сме, да сме си ние и никой не ни е длъжен. Вървим по стъпките на времето, което все се губи и все ни изгубва, превръщайки ни в нещо, превръщайки ни в някого. Това е литературната форма на човека, а всъщност... плащаме за любовта на новото време, продаваме му се за малко обич. Притежавани сме.

Животът е сводник, а душата ми е проститутка – за многопотребителска употреба. Продавам съкровеност, плащат ми с каквото има. Понякога на аванта. Евтино го раздавам. Мамка му, не се научих. Какъв маркетолог съм. Дори себе си не мога да продам изгодно. То не остана за продан де. Всичко се раздава, брат.

Ставам сутрин и започвам да си приготвям регала с чувствата за днес. Подреждам си ги по срок на годност, привеждам ги в красив търговски вид и запълвам дупките от вчера. Ценови профил – липсва. Всичко е безценно, по стандарт, както се вика – БИО. Накрая на деня рафтовете са празни, а в касата жълти стотинки несподеленост. Пре*бана работа е тая търговия. И най-долната проститутка не заслужава такъв оборот.

Сега лятото не ходя на село и никой не ме пита чия съм. Защо не ме питат, сега да им кажа. Както и да е, аз съм на път, да дойда на себе си, а някой, ако иска, нека върви по дяволите.

Аз, Мария Тодорова