ПИШИ МИ

Здравей,

имаш ли минутка от безвремие?

Искам да те питам, че не знам.

Колко струва шепичка доверие

с торбичката приятелство, 1 кг.?

Искам още да си поговорим за това,

как стига сърцето на човека,

да изхвърли на боклука онова,

дето даром е получил в ръцете -

дървена кутийка с утеха

заедно с ключето за забравяне,

честност, един чадър и топла дреха

срещу дъжд от кал и при силно застудяване.

Бих искала и да разбера

чао или сбогом се казва на излизане.

Стоя на входната врата

и чудя се защо въобще съм влизала.

Шубе ли те е? Кой не го е шубе?

От  мъчното и тежкото заклещване

в тесните разбирания, сложи перде,

заключи, че твърде трудно е за усещане.

Мълчи ти се, но на мен ми се говори

за неизказаните и неразбраните неща.

Знам, че нямаш време, да ми отговориш,

поемата ми свърши вместо теб това.

Тя дишала е писмено, това е лошо.

Събирала е тъжните ти истини.

Думите ще пази, но не иска изобщо,

да те побира вече, писна й.

Ще си почина малко, после пак ще пиша,

че минутката изтече, все пак книжна е.

Поемата умря, но утре пак ще диша.

Чао, сбогом или пък до скоро виждане.

Все пак оставям ти бял лист и химикал,

ако ти хрумне нещо от значение.

Какво разбрал си и какво не си разбрал,

пиши ми, давам ти минутка, две безвремие.

продължение...

Помните ли на петъка горещия шоколад,

книжката ми още си мирише на мастило.

А що се отнася до съботата как

прегърна ме в одеялце, но  настинах.

Омръзна ми да се срещам тайно с морето,

излъга ме за бъденето по-напред.

Изморена съм, почивам си в прозите, където

думите лекуват ме с топъл, мек сюжет.

Спомените, дето в рапанчета събирах,

тръгнаха си с онзи ноемврийски листопад.

И въпреки това още пясък си намирам,

бързах, но не стигнах, да забравя. Закъснях.

Вече не се влюбвам в дъждовното време,

то се влюбва в мен, подарява ми крила,

а аз тихичко му пиша за летене

и за паднали снежинки в неизпратени писма.

Знам, че ги чете, но студено ми е вече.

Не ми се чака. Изморих се. Заваля.

Зимата дойде, есента с дъжда изтече,

тръгвам си, не бягам, просто ще вървя.

Пътечка ще намеря и ще тичам до забравяне,

тесните човеци не могат да ме разчетат.

А колкото до петъка, учи се на отминаване

през студения спомен за горещия шоколад.

ГОРЕЩ ШОКОЛАД

Обичам на петъка горещия шоколад,
обичам книгата ми - мирише на мастило.
Обичам да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичам да се срещам тайно с морето,
да ми обещава за бъденето по-напред.
Обичам да се срещаме там, където
сипва ми в чаша мидички с късмет.
Обичам спомените си в рапани да събирам,
да се къпя в дъжд от ноемврийски листопад.
Мечти на пясък в обувките намирам,
пясъчният часовник е тръгнал пак назад.
Времето сърди се по детски на морето,
прокудило е лятото, прибрало есента.
Не знаех, че още го боли сърцето,
не му се нрави на ноември песента.
Омръзна ми да ме вдъхновяват нощните валежи
и как дъждът мирише на тъга.
Омръзна ми от влюбването в чуждите копнежи,
от възлите в ляво, от непрочетени писма.
Омръзна ми да се превивам в тесните човеци,
те не ме разчитат, не могат да ме поберат.
А толкова обичам споделените петъци
и най-вече горещия им шоколад.

RESET TO FACTORY DEFAULT

или белият лист

Изреченията си изкълчиха думите и нещо много често се препъват в смисъла. Буквите са в безпорядък и се блъскат във вълнолом от безсмислие. Уводът върви на инат, тезата мълчи, докато препинателните знаци крещят, а щастливият край е бездомник, който обира фасовете по улицата. Тая история няма да я пиша. Само ще я оставя тихичко на гърба на белия лист и без това не искам да я чета и да бъде препрочитана. Слагам й точката преди да съм й написала заглавието.

Ще отида до книжарницата на новия ден и ще си взема назаем малко бели листи, на които се разказват от онези истории с хубавия край. И така ще продължа да пиша от начало за същото, но с други изречения. Ще пиша бавно. Този път няма да бързам. Ще събера всичко на едно място и ще го подвържа със значимост. По изрисуваните корици ще се познава. Няма да стои непрочетено на рафта и да събира праха на пропуснатото време. Ще стои на масата в слънчевата всекидневна и когато си пия чая следобед, ще си чета по малко и ще дописвам.

Така ще се сетя. Когато се изгубя, как да се върна отново. Връщане към началото и обратно напред. И там на белия лист пише за това, как животът не е литература и ще прочета, че денят е маркетинг – покупко - продажба на ползи. Продаваме се за чаша печалба. Понякога излизаме на минус. Така е в търговията. Напомням - хората барабар с чувствата преминаваха, преминават, ще премине всичко и накрая последният ще остане, а последният съм аз. Така сме устроени, да се връщаме винаги към себе си. По подразбиране. Това е в случай, че се забравим от къде сме тръгнали и на къде, за да знаем къде отиваме и в крайна сметка да стигнем. Без да питам защо, защото вървежът е винаги самостоятелен дори с някого.

Аз се връщам към белия лист, който взех назаем от книжарницата на новия ден, където мисля да разказвам за същото, но с изреченията на други чувства такива, които ще искам след време да бъдат препрочитани. За това себеусещане си заслужава връщането. Така слагам главна буква на многоточието без право на точка...

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПО ШОПСКИ

или фолклорно позициониране second edition

Есен по скарпини одим
има-нема четри годин.
Сбрали са се странджанци, тракийци, шопи,
люде чак от Пирин, Добруджа, Родопи.
Коги затропат сите в оро,
они ги знаат чаа у съседното село'.
Не, че нещо, ама да са знай -
при нас са убавите момци и моми, най.
А па черни нинджи как играят, пълнат ти душата,
щото в Ритъм 7/8 бият им сърцата.

И понеже се изчерпах шопско-диалектно,
ще тропна пожелание правоговорно дискретно.
Първо с прескоци и свищовки ще загрея,
после „Бяла роза“ ще запея.
Дясна ръка лява хваща,
инак с шоколади ще си плащаш.
„Самоковско“ ще изиграя
и ще пожелая най-накрая-
Честит НОВ ден, рожден
от Мимчо – най-ритмичен фен. 
А с Ръченица на хорце,
ви прегръщам от сърце.
И римата ми тук приключи,
затова и ще заключа.

И те така -
иха, иха и ха, ха.