НАИСТИНА СИ ОТИВА ЛЯТОТО

Наистина си отива лятото.

Наистина.
Със солените въздишки на морето,
които ти разрошват мислите
чак до най-топлите ти спомени,
онези, дето‘ тупкат само в ляво.
Чуй ме, да ти кажа. Аз знам.
Да, наистина си отива лятото
неусетно, тихо през прозореца
с ромона на тъжното време,
което все бърза за някъде,
все бърза да мине
с всичките си празни обещания
и винаги някак недописано.
И не е вярно, че бързо се прегръщаме.
Напротив.
Бавно вървим към неизбежното,
даже не вървим, а застиваме,
сякаш ще спрем мига наистина.
Затова ние влюбените вярваме
и потъваме чак до дъното на смисъла,
и стигаме дори до края на себе си
само и само да задържим лятото,
само и само да сме обичани,
въпреки, че знаем, че
тръгне ли си веднъж лятото
то вече никога няма да се случи същото.
Затова му помахай с ръка
и просто го пусни да си отиде.

ИМАМ ЕДНА ТАЙНА –

малко ме е страх от щастието

Защото свършва и ми става студено.
Затова не го умея.
Сама си чертая празните стаи.
Има достатъчно място да побера всичките си страхове
и да отглеждам и най-големите си бури.
Аз съм лошото си време
и въпросите в главата ми,
които се преструват, че търсят отговор.
Не искам да си призная, че
съм най-нещастна, когато стигна мечтите си,
защото после не ми остава някак нищо.
Много ми е трудно да намирам нов път,
затова се връщам по старите
и слушам една и съща песен постоянно,
докато се слея със звуците.
Даже вече не се губя
и няма нужда да ме търсиш.
Не искам да бъда намерена.
Наистина, не искам.
Още бягам все към ‚защото‘, но
не мога да се побера в значението си
и това ме побърква.
Раздадох почти всичкия си смисъл –
взеха ми го и не ми го връщат.
Затова ме е страх от щастието,
защото след него остава само прах
по рафтовете
и една усмивка,
която избледнява като
дъх на отминаващо лято,
което никога повече няма да топли така.
Не ми остава нищо друго освен да го прибера
между страниците на тази история
и да оставя времето да го направи красив спомен.
Та, исках да ви кажа една тайна,
но вече я забравих.
Май ме беше страх от нещо,
но страхът веднъж написан,
вече не се нарича така,
вече не може да се усети,
защото е станал на думи,
а мен думите ме научиха
как да виждам щастието,
защото то не е нищо друго
освен гледната ми точка.

ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВРЕМЕТО

Думите са леки, такива без значение.

Просто си говорим празни приказки за времето.

Страстта е хаштаг илюзия. Любов? Под съмнение.

(Как да обичаш, знаеш ли?) Както и да е. Все едно.

Така или иначе посоките се разминават –

вярно беше тръгнал по дългия път към мен.

Спъна се, падна, заболя те и не остана.

Измъкна се на пръсти като метафора в клише.

Знаеш ли, че не играя роли в повърхностни истории,

където смелостта ти стига само до корицата.

Или четеш до края, или ще си пародия

на онази приказка с краля и кралицата.

Впрочем се изморих да стоя между редовете.

То и без това от там никой не минава.

Празните приказки за времето общо взето

са ми скучни казвам ти го ей така направо.

ВЕЧЕ НЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И СМЕ АВГУСТ,

лятото на следващата година  

Толкова ми беше влюбено септември,

че написах колко много ми се обича.

А сега въобще не ме побира времето -

надеждите ми отдавна се натичаха

и не летят...

Помниш ли онова момиче,

което тихичко си беше тръгнало?

Не подрежда вече дъжд, не ѝ е привично

да е сива, облачна и разхвърляна.

Беше ми толкова влюбено септември,

а сега едвам си спомням някого,

от когото откраднах вдъхновение –

топло чувство, знаеш, без очакване.

Не пазя вече в песента от радиото

„евтините трепети” за спомен.

Споко, така ми е по-добре, забравено,

безтебено, безветрено, затворено.

И сърцето за всеки случай съм заключила.

Загубих си ключа при онова отричане.

Не го търси

и аз да търся съм се отучила.

То така не се обичало.

Затова вече не съм влюбена и сме август

някъде лятото на следващата година,

когато срядата си спомни с радост

за някого, написа го и го остави да замине.

Мария

СЪН

През прозореца ми влизат въздишки на морето.
Навяват ми летни дъхави копнежи -
как водата стига чак до коленете ми
и запечатва за спомен по кожата ми нежност.
Чувството прилича на трепет от целувка
и ме прегръща цялата като юнска буря.
По пясъка съм боса, за какво са ми обувки,
като се събудя утре сутрин, ще си ги обуя.
Днес ми се сънува и ми се усеща всичко.
Кръвта ми се движи ту в прилив, ту в отлив.
Въздухът е друг и всичко е ритмично,
а нощта си тананика нейни странни ноти.
Мога да я слушам, не ме е страх, че е тъмно.
Някой ми каза, че ще мине общо взето,
ако се изправя срещу него, страхът ще си тръгне
през прозореца сякаш е въздишка на морето.

Мария