БЕЗВРЕМИЕ

#още5минути #spirkazarazkazi

Денят беше още по розовата си пижама
и си изяде закуската на обяд,
докато се измъкваше със слънцето през прозореца.
Остави си думите на изчакване
и си говореше с някого наум.

Слушаш ли ме сега, да ти разкажа нещо?
Хайде, де, остани. Само още 5 минутки.
Добре дошъл в ъгълчето на една съкровена тайна.
Намерих я в една книга на нощното ми шкафче.
Скрита беше между страниците на мислите ми
и ми отвлече вниманието - едно чувство на безвремие.

Не го чух, когато влезе през вратата на живота ми,
но явно не съм я заключила добре.
Искам да ти разкажа, как, докато денят ми подготвяше
нещо хубаво за предстоене,
вятърът разроши мислите ми чак до лятото
и си спомних колко обичам да те обичам
и как ти пращах усмивки по въздуха.
Дано са стигнали навреме и всичките,
защото доста ми дотежаха.
Остани до заключението.
Заслужава си четенето.
Няма уловка.
Подарявам ти моето значение,
затова ти направих дом между редовете ми,
за да си имаш убежище.
Написах те шумно, за да ме чуеш.
Хванах те за ръка, за да не паднеш на дъното на смисъла.
Прегърнах те в думи, за да бъдеш прочетен.
Превърнах те в чувство на безвремие,
а трая само 5 минутки
и така...
... измислих те,
а сега те оставям да си тръгнеш.

NEVERMIND-а на грозното момиче с очилата в главата ми,

щото‘ хич не ми отива да съм нещо друго, освен себе си

Ммм, мне … #нещадасъмуонаби.
Внимание! Тази публикация не е веган и е пълна със смисъл от животински произход.

Здрасти, пак съм аз. Не ме свърта, защото трябва да уча за изпит и съвсем естествено конкретно нарочно разхвърлям мислите си из нюзфийда на понеделника, който тръгна закономерно за вторника, но стигна до кухнята случаЕно и си направи горещ чай. Да, бе, сериозно, през август. Защо пък да не?! В най-големия задух, когато мога да нарежа въздуха на парчета и да построя поредното убежище, дето‘ не е никакъв дом. Поне няма да плащам наем. Вече съм си платила самотата за месеца. Признавам си, аз съм голямо момиче, което живее живот за двама без един и не се срамува да е просто Мария. Честно. Почти си повярвах. Сори, че този път няма да си кача селфи в огледалото, за да ми прочетете публикацията. Просто вече си изтрих грима, не си снимах вечерята, в никакъв случай не съм на кон, на всичкото отгоре съм и малко напълняла и настроението ми сега не се побира в тесните ми дънки. Затова съм написала заглавието на инглиш – по-модерно е и ми гарантира един поглед поне върху първото изречение. Привличам вниманието с хаштагове като филър на 15-годишна скандална девойка. Не чакам лайкове май. Да стигнеш заключението е игра само за напреднали. Let’s play! Къде ще отидеш иначе, нали трябва да се впишеш между редовете. Ама от там никой не минава да знаеш. Всички гледат само в своите крака. Всеки във филма си. И се оказва, че е много по-лесно да се измислиш, отколкото да си наистина. Ама до кога?! Докато не паднеш в клишето на обществената гледната точка. От там се излиза само като nevermind-a те хване за ръчичка. Пробвай. Не е нужно да си #егатиму и пича, че да си пич. Обещава ти го грозното момиче с очилата. Ти си бъди ти, защото така най ти прилича, пък в крайна сметка #коттакоа.

НАИСТИНА СИ ОТИВА ЛЯТОТО

Наистина си отива лятото.

Наистина.
Със солените въздишки на морето,
които ти разрошват мислите
чак до най-топлите ти спомени,
онези, дето‘ тупкат само в ляво.
Чуй ме, да ти кажа. Аз знам.
Да, наистина си отива лятото
неусетно, тихо през прозореца
с ромона на тъжното време,
което все бърза за някъде,
все бърза да мине
с всичките си празни обещания
и винаги някак недописано.
И не е вярно, че бързо се прегръщаме.
Напротив.
Бавно вървим към неизбежното,
даже не вървим, а застиваме,
сякаш ще спрем мига наистина.
Затова ние влюбените вярваме
и потъваме чак до дъното на смисъла,
и стигаме дори до края на себе си
само и само да задържим лятото,
само и само да сме обичани,
въпреки, че знаем, че
тръгне ли си веднъж лятото
то вече никога няма да се случи същото.
Затова му помахай с ръка
и просто го пусни да си отиде.

ИМАМ ЕДНА ТАЙНА –

малко ме е страх от щастието

Защото свършва и ми става студено.
Затова не го умея.
Сама си чертая празните стаи.
Има достатъчно място да побера всичките си страхове
и да отглеждам и най-големите си бури.
Аз съм лошото си време
и въпросите в главата ми,
които се преструват, че търсят отговор.
Не искам да си призная, че
съм най-нещастна, когато стигна мечтите си,
защото после не ми остава някак нищо.
Много ми е трудно да намирам нов път,
затова се връщам по старите
и слушам една и съща песен постоянно,
докато се слея със звуците.
Даже вече не се губя
и няма нужда да ме търсиш.
Не искам да бъда намерена.
Наистина, не искам.
Още бягам все към ‚защото‘, но
не мога да се побера в значението си
и това ме побърква.
Раздадох почти всичкия си смисъл –
взеха ми го и не ми го връщат.
Затова ме е страх от щастието,
защото след него остава само прах
по рафтовете
и една усмивка,
която избледнява като
дъх на отминаващо лято,
което никога повече няма да топли така.
Не ми остава нищо друго освен да го прибера
между страниците на тази история
и да оставя времето да го направи красив спомен.
Та, исках да ви кажа една тайна,
но вече я забравих.
Май ме беше страх от нещо,
но страхът веднъж написан,
вече не се нарича така,
вече не може да се усети,
защото е станал на думи,
а мен думите ме научиха
как да виждам щастието,
защото то не е нищо друго
освен гледната ми точка.

ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВРЕМЕТО

Думите са леки, такива без значение.

Просто си говорим празни приказки за времето.

Страстта е хаштаг илюзия. Любов? Под съмнение.

(Как да обичаш, знаеш ли?) Както и да е. Все едно.

Така или иначе посоките се разминават –

вярно беше тръгнал по дългия път към мен.

Спъна се, падна, заболя те и не остана.

Измъкна се на пръсти като метафора в клише.

Знаеш ли, че не играя роли в повърхностни истории,

където смелостта ти стига само до корицата.

Или четеш до края, или ще си пародия

на онази приказка с краля и кралицата.

Впрочем се изморих да стоя между редовете.

То и без това от там никой не минава.

Празните приказки за времето общо взето

са ми скучни казвам ти го ей така направо.