ИСТИНАТА Е, ЧЕ Е НЕДЕЛЯ

Какво е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина. Истината е две кестенови очи и една усмивка. Това съм аз – тръгвам, после спирам; ставам рано, ставам късно; много мисля, не спирам да мисля; изморявам се, натъжавам се, плача, после се смея... Дишам, слушам, пея, пиша.

Слизам, бягам, качвам се, падам, ставам. Търся, намирам, изгубвам се – умирам. Раждам се пак и не спирам. Горя, запалвам се, после потичам. Първо съм огън, после река. Преди бях гора, сега съм синьо. Мога можене, не искам неискане и щом съм бъдене искам само приемане. Обичам да обичам. Замислям се, понякога красиво, понякога грозно - не обичам да се отричам.

Страх ме е да признавам. Мечтата ме спасява - ходя през нощта, боса под дъжда и не ми е студено. Това е само мечта. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е истина – порядъчен хаос в съня. Разобличавам се. Напълно съм сама, но все с някого. Не ме е страх. Не изисквам разбиране.

Понякога знам, понякога не мога, но винаги мисля, не спирам да се уча. В книгите не пишат нищо, а аз прочетох много книги. Кое е истинско ли? Това, което съм сега е чистата истина, когато съм пред огледалото и се разкривам, но пак оставям част в себе си.

Погледни се. Харесва ли ти това, което виждаш. Бледост, умора, радост, тъга. Човек, облечен в наивност, остроумие, красота, грозота, сиво, черно, бяло и понякога лилаво. Много въпросителни, дузина възклицателни, без запетайки и т.н. с многоточие. Край без точка - безкрайност.

Да, хитра съм, но не по-хитра от времето. Мислиш си, че това ще си остане така. Не! Следващият миг ще ти го отнеме и никога повече няма да се случи същото.
Свещта ми изгоря. Не обичам кафе, ще изпия един чай.
Мисля да почакам, да стане 6:30, за да видя изгрева.
Неделя е, а на неделите най-обичам утрото, тихото.

- Честит нов ден!
Усмивка.
- Да не забравиш...
- Какво?
- Да ми вземеш лалета. Ще ти напомня.

Истината е, че е неделя, че е следващият ден, че е изгревът. Уча се още да побирам значенията, но времето краде мигове и ги заключва в спомени. Оставям се да ме излъже. Нека! Така ще преживея предстоенето. Това е истинско. За мен. За теб истинско може да е това, което за мен е друго и обратно – моята другост може да е твоята истина.

"Грешката е събитие, не човек. Вчера свърши снощи."

Зиг Зиглар

Обет

Много обичам да ме обичаш, да ме обичаш с очите, да ме целуваш по косата, да ме топлиш с гласа си. Много обичам да ме обичаш, да ме прегръщаш с любовта си, да ме опияняваш с аромати, с аромати на лалета. Много обичам, да ме гледаш, да ме гледаш замечтано и да ми говориш за необятност.

Много обичам да те обичам, да те обичам в мисълта си, да те обсебвам с идеи, с идеи за копнежи.

Много обичам да усмихвам деня ти; да те разсмивам, когато ти е криво; да оцветявам мислите ти, когато денят те е заливал със сивост; да ти пея, когато душата ти е замълчала в тъга.

Винаги ще съм там.. да те хвана за ръка, когато паднеш; да те успокоя, когато светът те зарази с яростта си; да ти напомня, кой си, когато забравиш; да ти дам вдъхновение, когато се превърнеш в клише; да те преоблека, когато някой те предреши в дрехите на себичността и егоизма; да те спася, когато се изплашиш; да ти покажа, колко си голям, когато се смалиш от отчаяние. Ще извървя с теб пътя на слънцето, бурята и вятъра, ще съм твое убежище – закрила, ще ти давам сила.

ЛУДА ЛИ СЪМ

Луната вече унесе звездите в сладка дрямка, но не и мен. Не, няма да заспя. Не мога да затворя очи, а така тежи. Луда ли съм? Побърква ме звука на тишината в шумотевицата.. Искам да вървя и да не спирам. На разходка с нощното небе, морето да ми пее, а вятърът да ме прегръща. Да вървя чак до обятията на планината.Толкова съм малка пред чувството на слабост.. Ах, тази мъчна мелодия в главата ми, разплаква сърцето ми. Напиши го.. Сърце, напиши го с най-красивите думи.. Или не, изпей го, с най-нежните ноти.. Чувството... Звука... Сладка лудост. Като пустинен пясък, пръснат в облаците.

Хаосът е нищожество, което натрапва мнението си, прегракнал гарван. Грозно ми е отвътре. Къде е щастието, ако си сам, ако ти е студено. Може ли днес да не подариш поне една милувка. Къде е щастието, ако не си част от нечия обич. Луда ли съм? Искам да вървя и да не спирам. На разходка с изгрева, росата да свети в очите ми, а въздухът да гали косата ми. Да вървя чак до пътя на залеза. Толкова съм малка пред чувството на невъзможност..Ах, тази мъчна мелодия в главата ми, разплаква сърцето ми. Признай си.. Сърце, признай си, че се влюбваш. Луда ли съм? Сладка лудост.

Добре, че е дъждът

Денят е фалшиво лъскаво пакетче с ГМО бонбони. Природата са мъртвите цветя във вазата на малката талашитена масичка в хола. Изкуството е празни думи във формата на doxs файлове, а позитивното мислене е пластмасова усмивка върху стъклено изражение. Доброто вече е художествена измислица, а семейството е социална мрежа.

Животът ни се побира в едно кашонче от инерция, а залепените ни маркови обувки събират всеки ден калта на злободневието и го внасят вкъщи. Объркахме бялото със сивото и изцапахме идеята за щастието с мечтата на алчността, но добре, че е дъждът да измие мръсотията.

Добре, че е солта в сълзите, за да си спомним кои сме и от къде идваме. Добре, че са децата, за да ни кажат чистата истина. Добре, че е пенсионерката, която брои жълтите стотинки, за да се сетим, че трябва да ценим това, което имаме. Добре, че е скитникът, който обира фасовете от тротоарите, за да осъзнаем, че всичко е преходно.

Добре, че е самотата, за да събуди съвестта на сърцето ни. Добре, че е непознатата влюбена двойка, за да не забравяме как се споделяше обич. Добре, че е майката, прегърнала дъщеря си, за да знаем, че сме обичани най-малко от един човек и това е достатъчно.

Добре, че е слънцето, за да усетим, че сме живи и дишаме и добре, че е новото утре, за да разберем, че си струва.