МЪДРОСТТА МИ ЗАГОВОРИ

Чувствам се като човек на четвърт век, 
а не на двадесет и пет.
По логика е едно също,
но на друго чувство е присъщо.
Чувство на отдавност върху филмови ленти,
чувство на порастване за път двадесет и пети.
Във филма се говори за начало без край,
за срещи, разлъки и следобеди на чай.
За усмихнати сълзи и разплакани усмивки,
за кръстовища, пътеки и пътища с отбивки.
За образовано висшество, първа диплома, втора
чакат в шкафа третата си съкилийничка за опора.
Мъдростта ми заговори,
за първи път и за онзи - втори.
Макар да ми е детството в душата,
ето го - бял косъм в косата.
Приятелите се превърнаха в познати,
а животите в неочаквани поврати.
Годините изтичат между пръстите на краката,
а така ми се иска да върна назад с колата
и да мина пак по пътечката онази
на свобода, безвремие и безгрижности разни.
За мъка или радост това не се случва,
животът миговете в спомени заключва.
Складирам ги в кутии, в кашони, не ги забравям,
и чрез споменното чувство следа след себе си оставям,
защото чувството на младост не остарява в мен,
в душата ми за спомен живее ден след ден.

НА ВАЖНИТЕ ХОРА тези, които са частица мен и аз съм частица тях

Честит НОВ ден! И пак не ми е нещо ден за порастване. 7:30 часа, в географските ширини на квартирата денят се измъква изпод завивките и ми се усмихва през щорите. Мляко в амплоа на меко и ароматно кафе със захарна чувствителност. Google ми проговори. Понаучил е нещичко на български, без да звучи безсмислено.

Та, денят. Той е една огромна приятелска прегръдка, две целувки, едно признание, едно предложение, едно стихотворение, малко анонимност и малко тъга (това все едно не съм го написала). Една слънчева разходка с мъничко дъждовност, една торта – палячо и едно желание. Една бутилка вино с характер, един счупен тирбушон, цели три ароматни свещи и една ароматна пръчица. Носи се дихание на заедност. Орисване за „живот на фея, рокли с огнен шлейф и красиви крила“ от звуците на фейска мелодия. Едно развълнувано до „сълзи“ растение – емоционално наводнение (споко, холът е вече отводнен). Какво да направя, обичам си цветята и ги преобгрижвам. Предпоследната грижа регистрира две „убийства“ по непредпазливост, но важното е, че относителният дял на живите растения вкъщи е по-голям в сравнение с този на вече неживите. Едва ли аргументацията ми да издържи в цветния съд, но е важно да издържи пред фактическия собственик на цветята. Самосезирам се и обещавам, че повече няма да правя така. Това го чух отнякъде и понякога действа. Отплеснах се. Признавам си, пих кафе.

Днес пак залагаме на цигулките. Този път не е една и съща песен. Красиво ми е. Думите, думите, те ми създават красиво чувстване. Искреност. Споделеност. Креативност в цветове. Топличко ми става, слънчево и светло, светло в душата. Ех, този ден, един ден, една усмивка, един човек с много други хора и хората говорят, говорят за значимост. А сърцето се изпълва, пълни се със слънце и прелива в усмивки, радостни усмивки. А навън не смее да завали. Ех, тези хора, тези думи, този ringtone, това „Kisses of the sun”. Да, слънчевите лъчи ме топлят с въздушните си целувки. Харесва ми. Днес е хубав ден. Чудя се каква дума да използвам за това, което изпитвам – някой ме поръсва със сребърно - брукатени частички щастливост, които светят ярко и експлодират накрая в брилянтна емоционална феерия. Благодаря ви, дадохте ми важност, дадохте ми чувство, а аз ви подарявам слънчевост и частица АЗ. Малко ми се доплака. Обичам ви, важни хора! Запазвам си ви ей там в ляво, да ми тупкате всеки ден.

ДЕТСТВОТО КАТО ДИАГНОЗА или изповед на едно дете на 24

Моята улица, то си е цял булевард, но тогава си беше моята улица. На тротоарите през пролетта цъфтяха жълтите храсти. Тогава се влюбвах в тях, сега се влюбвам в лошото време. Четвъртият етаж, последният вход. Лястовиче гнездо на прозореца в кухнята, слънчевата кухня. Помня тогава детската стая – зелена и една майка помня, и един баща, и сестриче малко. Те са и сега, но малко пораснали, съвсем малко, колкото топла чаша споменност, поръсено с носталгия. Нямах играчки. Обичах да рисувам. Бях с дълга шоколадова коса, детски кестенови очи, проницателни с много, много сълзи, много инат и малко напук. Запазих си ги и винаги си ги нося в джоба. Вадя си ги от време навреме и си ги слагам на лицето. Така си сбъдвам мечтата. Едно дете си пожела никога да не пораства и се сбъдна. Когато си го пожела беше дете на 13, а сега е дете на 24. Аз съм болна, болна от детстворексия. „Страдаш“ от детстворексия, когато си искрен до нетактичност; когато те е страх от тъмното; когато вярваш, че чудовищата съществуват (в детството на 13 те са грозни, слузести животински същества, живеещи под леглото, а в детството на 24 са страхове, заседнали в стомаха ти, страхове от провал, от самота, от изоставяне, от несподеленост..); когато приемаш почти всичко за чиста монета; когато спиш на запалена лампа; когато видиш глухарче и го превръщаш на глухарчен дъжд от памуци; когато ти се приисква да се полюлееш на люлките в парка; когато се вълнуваш от всичко предстоящо, сякаш ще ти се пръсне всеки момент сърчицето; когато ти се иска да си събуеш обувките и да цопнеш в локвата и след това да се окаляш в калта; когато не знаеш, какъв искаш да станеш и затова искаш да бъдеш всичко и всеки; когато вълнението те кара да тичаш по улиците и да се усмихваш постоянно; когато си говориш наум; когато неосъзнаваш наивността си (в детството на 24 се нарича глупост, водеща до последици с негативен характер); когато превръщаш скучното в игра; когато с плач си решаваш проблемите; когато въображението те спасява; когато си непримирим... Симптоматиката при различните „деца“ е различна. В основата стои вярата в доброто и чистите, непреднамерени действия. Детството на 13 се нарича юношество, а детството на 24 е диагноза, за която психиатърът предписва хапчета, хапчета за това, да се примиряваш и да приемаш за нормално чернилката на живота, а ти просто да се нуждаеш от един чист, искрен, справедлив, непорочен свят. Ами няма да се примиря пък. Не е ли правилно така, да се чувстваш истински, непринудено, нефалшиво живо-щастлив. Ако цената на щастието е детстворексията, с удоволствие ще си приема диагнозата и не ми стига това, ами и с цялото си същество на осъзнато дете ще заразявам всички около себе си. Признавам си, така ми е по-хубаво. Честита неделя на ДЕТСТВОТО! 

ОБИЧАМ

Думите. Означават нещо.

Какво? Не знам.

Погледът. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Усмивката. Означава нещо.

Какво? Не знам.

Докосване. Отпечатва чувство.

Какво? Не знам.

Милувка. Не мога.

Какво? Не знам.

Обичам.. Някого.

Може би...

Кого? Не знам.

Обича...

Мен? Знам ли.

Като че ли знам.

Как?

Думите са означавали нещо.

Може би..

Какво? Не знам.

Копнеж?

За какво?

Не знам.

За споделеност, може би.

Не знам.
Ти обичаш!
Обичам!
Да, знам!

КОГАТО СЪМ СИ ВКЪЩИ

- Къде е вкъщи?
- Ей там, в планината. Не там, малко по-наляво.
- Това зеленото ли?
- Да, онова там, зеленото в средата до планината.
- Откъде знаеш?
- Когато си вкъщи, винаги знаеш, че си там. Въздухът е мелодия, а небето е в памуци. Гората ти е къща, а реката те събужда, събужда те с мирис, мирис на градина, сутрешна градина, такава чиста, оросена. После като станеш, мирише на студено, полазва те полека, нежно като полъх, полъхът - онзи пролетния. И помниш, винаги го помниш.
- А когато излезеш, на какво мирише?
- Мирише на шишарки и засмолена коричка, а се чува нищо с мъничко забрава и ти става малко тъжно, но после тъжното се усмихва, усмихва те в стомаха.
- А през прозореца, какво се вижда?
- Вижда се оркестър, оркестър от дървета и пеят за обич, за топла споделеност, за искрена щастливост, за мечтите, вече осъществените и някакви прегръдки, от онези жълтите. А когато оркестърът си почива, дърветата говорят, говорят помежду си. Май за нещо светло, светло като детство и отпечатват чувство, чувство на носталгия. И помниш, винаги го помниш.
- Как си могла да си тръгнеш?
- Никога не съм си тръгвала. Аз винаги съм си вкъщи!