ПИШЕ МИ СЕ

Пише ми се... Пише ми се за нещо, но не знам за какво. Още не е родено, още е чувство, което чака да се прероди в думи. Не знаех, но и думите се страхуват, страхуват се от това, да не ги облекат в прекалена прозаичност. За това много чувства не излизат наяве – не могат да бъдат изказани, не могат да бъдат изписани, не могат да бъдат разбрани. Неразбрани си остават чувствата, неразбрани си остават хората, неразбран си остава светът– премълчан и невдъхновяващ, инертен. Тръпки ме побиха, страх. Пише ми се, но понякога от толкова поезия ми се повдига. Толкова истина, толкова баналност, толкова радост, толкова драма... Всичко е по толкова в повече... В повече от нормалното... От толкова поезия ми се повдига. Всеки днес е поет и пише ли, пише, къде сполучливо, къде не, но винаги дълбоко извиращо и проникновено, търсейки себе си и губейки се още повече. Скучно е в толкова поезия. Неистинско. Но окована съм в напиращото чувство. За това ми се пише, пише ми се за нещо ненаписано, пише ми се за свободата от чувства. За мира, за хармонията, за онова състояние на пълна изпълненост, на съвършенство, когато си направил нещо значимо, когато си дал нещо на някого, когато си направил някого щастлив, когато си създал нещо, което да оставиш след себе си. Изписах го – чувството. Най му прилича свободата, а свободата не харесва клишета, харесва възможно най-истинския живот. Дайте живот на чувството, нека намери мястото си, предназначението си, нека вдъхнови някого да намери в търсенето си.