ЗДРАВЕЙ, ПОЗНАВАМ ЛИ ТЕ

Всеки път погледнеш ли ме, сякаш чувам „Здравей, познавам  ли те?” Не, не ме познаваш. Сама името си търся. Наричали са ме всякак. Коя съм аз ли? Каква съм? Иска ми се да знаеш. Аз знам, че вчера бях цялата тъга, днес съм топло слънце. Била съм и красива, и грозна някога съм била, но винаги съм мечтател и то от онези тежките мечтатели, които са експлозия от чувства. Така живея, мечтаейки стъклени мечти.  Толкова е неистинско и чупливо всичко. И когато се счупи, реже ми душата.

Знаеш ли, че аз съм мечтател, от онези тежките мечтатели, които цели светове изграждат. Така оцелявам, мечтаейки новото начало.  И знаеш ли, винаги го получавам. Защото съм мечтател. Мечтателят умее да обича и да страда истински, да се самоизцелява от раните, да дава, без да получава, да намира смисъл.

Знаеш ли, че аз съм мечтател, от онези тежките мечтатели, които  обичат да усещат слънцето по лицето си и когато затворят очи да чуват как клоните на дърветата танцуват в ритъма на планинския вятър. Знаеш ли, че преди да си легна, обичам да слушам любима песен и мелодията й да звучи в главата ми чак до сутринта или че когато не мога да заспя, притисната от мислите и чувствата си, обичам да ги изписвам в думи, за да се освободя от тежестта им. Знаеш ли, че обичам утрото на всеки нов ден, защото носи в себе си вълшебството на надяването, че ще се случи нещо прекрасно.

Нищо не знаеш. Не знаеш, че ме боли от тишината ти. Боли ме, че не те е грижа... Спокойно, аз съм мечтател, от онези тежките мечтатели, които могат да обичат без да ги боли, че не са обичани!