ЗА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

или едно бурканче лютеница

Пиша ли, пиша. Никой не ме разчита. Не се учудвам. Дори кожата ми вече не ме побира. Дробовете ми не могат да ме вдишат. Тухла безхаберие. Разтварям си я всяка сутрин в чаша ароматна наивност и си я изпивам на малки глътчици. Пия, но не мога да преглътна. Тухла в гърлото. Пука ми, както се вика по нашенски - „бърка ме“. Този път може ли да не си признавам... Ей, така ще си стоя, ще се усмихвам и все едно нищо „не ме бърка“, все едно нищо не си мисля. Защото измисля ли го на глас, ще се разчуе...

...За бурканчето лютеница.

Как за едно бурканче лютеница блъскаш днес. Ама не във фитнеса за здраве, а навън за лютеницата, дето ти взима здравето. Ставаш в шест, прибираш се в седем и какво... Сядаш на масата в кухнята, запалваш поредната цигара, от онези контрабандните, и си казваш днес блъсках за децата. И утре така. За децата. А децата отдавна навършиха трийсет години, взеха „висше“, започнали са да блъскат в някой офис в големия град за шефската мечта и ти се обаждат веднъж в седмицата, да те чуят как си, имаш ли още сили да блъскаш. Една, две години, докато изблъскаш до...

...БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА -

да изучиш „децата“. Да им завещаеш семейния „бизнес“. А ти да си караш старините с бабата в къщичката на село и да си гледаш зеленчуковата градина. Сещате се – домати, чушки, такива неща. За лютеницата. Ще я консервираш. Да има - да има за зимата, да има за децата. Летните ваканции внуците ще идват на село и ще те учат на компютъра, а ти ще им разказваш, за какво е било на младини и какво е сега. Примерно. Перфектен план с едно „обаче“.

Обаче – то е в уловката, а уловката е между редовете на бурканчето, в което има всичко друго, но не и ЛЮТЕНИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Малко сме забравили рецептата и забъркваме, каквото ни предложи времето, а времето ни предлага от онези тухли безхаберие, с които започнах в началото. Същите, дето си ги разтваряме в кафето всяка сутрин и изпиваме с надеждата, че ще ни изкарат от безсмисъла на еднаквото. А накрая, прибираме се вкъщи, изморени от работа, палим една цигара на масата в кухнята и изтъгуваме мечтите си, затворени в преспапието на секцията в хола, събрало праха на годините, които отпечатват грозната карта на живота върху лицата ни.  Да, грозно е.

    

Но не пиша, за да загрозявам. Този път пиша, за да бъде прочетено, за да бъда разчетена. Това е историята на моето време, но не е моята история. Надявам се да не е и твоята. Мечтата ми е, да не е и историята на времето на моите деца. Моята история започва по подобен начин, но с едно бурканче кисело мляко. Старая се, да я разписвам по-различно. Не за нещо друго, ами накрая да не стане пак, че блъскаме за празни буркани и понеже става дума за лютеницата, ще ви разкажа за киселото мляко някой друг път. Обещавам си, тази история ще се хареса повече.

ВЪЗКЛИЦАТЕЛНАТА НА ЕДНА СЪБОТА

На сутринта й изкипя кафето и реши да покани изгрева на фреш. Говориха си за деня на една събота. А денят засвири на китара, докато следобедът изпя на вечерта цяла плейлиста. Едно лице прогледна през задната страна на лист от стар календар. Не го довърших – лицето, не стана човек, остана само ириси и устни и някой ги отнесе. Един ходещ въпросителен с кафяви гримирани очи и дълга кестенява коса си изпра негодуванието в пералнята и го простря на терасата. Денят на една събота написа една статия и преведе мотивацията си на немски, обаче не изпрати писмото. За какво ли го написа. Папка ‚Креативност‘ е пълна с неизпратени писма. Написано е всичко – тезите на дните, антитезите на тезите, рецензията на смисъла, за срещите, за разделите, за споделеността, за несподелеността, за глупостта на сърцето, за наивността на чувствата, за клишетата, за защо и за защото... Пак си задаваме отговори, а въпросите потъват в морето. Оказа се, че компютрите не пият бира, дори да е плодова; сутрините не обичат кафе; мотивацията не говори немски; креативността свири ужасно на китара, но пък пее що годе добре; едни ръце са забравили как се рисува; слънцето изсуши негодуванието; една папка може да побере много животи; тезата на деня е, че съботата обича да седи във всекидневната на неделята и да си говорят с понеделника за антитезата на вторника, който изневерява на срядата с четвъртъка, докато чака бъденето на петъка; всеки ден срещам рецензията си и се разделям със смисъла, който ми споделя несподелеността на глупостта на сърцето заради наивността на едно чувство, чувството за клише, което постоянно се пита защо, докато защото стои точно пред него.

Въпросителната все някога ще си „изправи“ гърбицата и ще се превърне във възклицателна, но преди това трябва да си напише неадресираните писма, да си изпее фалшивата песен, да си нарисува грозните картини, да се научи да свири на китара и да пише на немски, да си докаже тезите и чак тогава гордо да възкликне пред въпросително застаналата си рецензия, че смисълът на живота е в порастването на една "точка" в "удивителна", която ще остави след себе си многоточия, пълни с достойна значимост. 

МАРИЯ

Обичам да си лягам рано и да ставам късно. Обичам да се излежавам. Да посрещам изгрева. Обичам да закусвам два пъти. Първия път сама, втория път с някого. По принцип не обичам да закусвам. Кафето си пия с мляко вече без захар. Не обичам кафе, предпочитам чай. Обичам да съм сред хора. По принцип обичам да съм сама. Обикновено обичам да обичам, но що се отнася до мен понякога предпочитам да не обичам.

Когато се вълнувам, ми личи. Харесвам изкуството и лудостта, защото са красиви по някакъв странен начин. Възможно е да са едно и също нещо. Обичам хората да ми се доверяват, така ме превръщат в част от себе си. Обичам усамотението, но се страхувам от самотата. В мен живеят едновременно драмата, артистичността и детството. Имам усещането, че не съм един и същи човек. Много често валя, за да изчистя от мръсотията. Почти винаги преливам. Обичам да се изписвам в думи, зад  които скрито се откривам и е възможно да бъда разчетена. Не държа да бъда разбрана. Преди се стараех, но не е много здравословно да се опитваш да разбереш другите, защото трябва да ги приемаш такива, каквито са. Истината – аз съм си аз и ти си си ти! А аз съм аз-ът, който те приема твърде лично и търси скрития смисъл. Падам си малко литература, а тя е сладка романтичка от онези розовите, но човеците рядко са метафори.

Коя е Мария? Ще ти разкажа. Ако знаех коя съм, щях да се напиша. Като проза от чувства. Безпорядъчна логика. Аз съм дълга самотна разходка по тясна кална горска пътечка край пътя. Аз съм безмензурна мелодия, която се слуша само в определен момент – един път те вдъхновява, друг път те успокоява, някой път те изнервя, понякога не искаш да я чуваш. Аз съм от онези картини, които са откровена емоционална мацаница, която хората на изкуството наричат просто изкуство. Днес може да съм тъп виц, но утре ще съм стихотворение. Обещавам ще се подредя в порядъчност. Предполагам. Нетърпение съм аз, непринуденост с антитеза. Противоречие, което се блъска като вълна във вълнолом. Аз съм хипербола – обичам да засилвам усещането за случване. Интеграл съм понякога, започнах като аксиома, вървях като теорема, сега съм счетоводен баланс, запътила съм се към себе си. За да се открия, изминах няколко пъти пътя до вкъщи и обратно. Намерих се в спомена и видях, че съм между красивото и грозното, между истината и лъжата. Аз съм граница, която не мога да премина. Бариерата между себе си и другото. Понякога съм налудничавост, идея, страх, скромност, наивност, мечта, малко сол и бучка захар. Понякога съм отражение в чаша чай, езеро или пък съм прозорец и стъкло.

Не съм обаче часовник, мебел, имагинерност или монолог. Не съм пространство, растение или вятър. Не съм коловоз, инерция и сиво. Не обичам да съм едно нещо. Затова не ме притеснява, че пиша това. Аз съм вече много по-различна от написаното по-горе. Нещо повече - не съм епитет, не съм клише. Мога да съм утеха, бряг, вдъхновение, опора, част от това. Бях душевен кош. Сега съм аз. Не мога да съм всичко, но мога да съм себе си. Потърсете ме. Когато ме намерите, ще ме познаете по чувството за неопределеност.

Аз съм Мария. Приятно ми е да се запознаем.

"Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?"

"Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол

ДО ВКЪЩИ И ОБРАТНО

До вкъщи и обратно, когато влакът те хваща и го водиш на поход в планината, където времето върви, но спряло чак до същото, както в спомена, така и с няколко обаче. Обаче майките са остарели, бащите са изморени, усмивките – носталгични, а радостта – изчакана, а зад блока децата са станали родители. Отвън те виждат обаче, а отвътре си сякаш същото. Не би било възможно. Някъде съм си разпиляла обаче-тата и съм ги разменила за но-та, пък знам ли, може да си е те така по-добре. Уж тръгваш да се търсиш, па намираш нещо друго, а изгубваш едно и накрая не знаеш какво, но се оказва най-важното. Нямам дума за него. Някой го наричат Бог, други го наричат себе си, аз знам, че е нещо в мен с нещо аз. Та, не изминах пътя до Индия, за да го намеря, а само пътя до вкъщи и обратно. С електричката. През гората. Достатъчно е, когато забравиш и е по-ценно. Задачата е по-вярна – мен сега минус мен преди десет години дава мен всъщност. Примерно. Нещо като математика, само че обикновено не съм точна наука и добре че. Мария е винаги някъде в началото. Прилича на истина, а се оказваш ти. Изгубиш ли се някога, върни се вкъщи, този път не се забравя – пътят до вкъщи и обратно. Обещавам ти, извървиш ли го, ще дойдеш на себе си. 

ЕДНА БУЦА ЧУВСТВО

Разхождам се в морската. Тъмно е. Морски полъх. Прегърна ме. Вече не съм на алеята, но вървя по нея. Вървя и нещо ми е заседнало в гърлото. Опитах се да го изплача, обаче дотежа още повече. Пробягах го – изморих се, то остана. Похарчих го, но ми го върнаха с рестото. Прибрах се, започнах да го пея. Получи се фалшиво. Опитах се да го разкажа... Думите се измъкнаха през прозореца. Водата също не го изми, гъбата не го изтърка. Полепнало е по кожата ми, всмуква се в клетките ми, танцува в кръвта ми и се събира в гърлото.

Написах го и... 

... сутринта си подсладих кафето с него - една буца чувство. Чувството на себе си. Горчи. Аз дори не обичам кафе. Нищо. Преглъщам и продължавам. Другия път ще си направя чай. Всичко само преминава през нас. Идва, оставя частичка и си тръгва. И това ще мине... Аз оставам. Ние оставаме. Накрая всичко се подрежда. В някакъв сбъркан порядък. На тая книга, в която съм попаднала, й има нещо. Ще я поправя. И все забравям, че аз съм главен редактор. Затова пак си го пиша - животът ти слага в кафето точно толкова бучки захар, колкото можеш да преглътнеш. 

ФОЛКЛОРНО ПОЗИЦИОНИРАНЕ

или рекламна четка, поновому „моп адвъртайзинг“

Налегне ли те отзарана просторен,
казусът – фолклорен,
тропни при нас едно „Хорце“,
ще те нафустим от сърце.
Намираме се там, където
Димитриев Радко общо взето
лично той се потури`
на номер шейсет и четири.

Обличане с накичване – мега сносно,
обслужването – в Ритъм 7/8.
Имаме разнообразие голямо
в продуктовата гама.

Първо ще те върнем във времето обратно.
Не се плаши, случва ни се многократно.
Ще те вкараме във фолклорен сценарий,
докато подрънкваш весело с пендари.

После ще седнем тука на по едно столче трикрако,
ще си похортуваме така напряко,
ще нацървулим и напафтим два-три лафа,
ще одумаме махлата
и накрая в Тракийско право
всеки по живо, по здраво,
кой с по-шарени калцуни,
кой с по-усмихната муцуна.

ДУШАТА МИ Е ПРОСТИТУТКА

за платената любов

Днес трябваше да пиша за компютърната диагностика, но не ми се пише за това. Днес ми се пише за едно чувство, чувството на човека за чувството на собственост. Едно време летните ваканции си ходех на село и когато излезех на улицата, бабите все ме питаха чия съм. Честно казано не можех да разбера за какво ме питаха и не им отговарях. Ничия. Това е. Принадлежим единствено на себе си. Притежаваме само себе си и толкова - не по-малко от повече. Длъжни сме, да сме си ние и никой не ни е длъжен. Вървим по стъпките на времето, което все се губи и все ни изгубва, превръщайки ни в нещо, превръщайки ни в някого. Това е литературната форма на човека, а всъщност... плащаме за любовта на новото време, продаваме му се за малко обич. Притежавани сме.

Животът е сводник, а душата ми е проститутка – за многопотребителска употреба. Продавам съкровеност, плащат ми с каквото има. Понякога на аванта. Евтино го раздавам. Мамка му, не се научих. Какъв маркетолог съм. Дори себе си не мога да продам изгодно. То не остана за продан де. Всичко се раздава, брат.

Ставам сутрин и започвам да си приготвям регала с чувствата за днес. Подреждам си ги по срок на годност, привеждам ги в красив търговски вид и запълвам дупките от вчера. Ценови профил – липсва. Всичко е безценно, по стандарт, както се вика – БИО. Накрая на деня рафтовете са празни, а в касата жълти стотинки несподеленост. Пре*бана работа е тая търговия. И най-долната проститутка не заслужава такъв оборот.

Сега лятото не ходя на село и никой не ме пита чия съм. Защо не ме питат, сега да им кажа. Както и да е, аз съм на път, да дойда на себе си, а някой, ако иска, нека върви по дяволите.

Аз, Мария Тодорова

ИЗБОР НА ВЪПРОС

Съботата на сутринта. Кафе. На кафето най-обичам чувството на захар. Сладко е. Разходка в квартала. Улицата е сама, затова я хванах за ръка и тя ме отведе. Към липите. Дъждът ги разплаква и сълзите им разнасят аромат на внезапна тъга из тротоарите на калния, мръсен, давещ се град. Дали дъждът ще измие несправедливостта. Твърде много чернилка. Морето се измори да поема. Виновни сме, че сме добри. Съдбата понякога е кучка. Злоупотребява с човечността. Въпросите. Кога да сме хора, кога да сме човеци, кога да съм аз и кога да съм някой друг. Въпроси без въпросителен знак. И пак заваля. Дъждът ги разтваря в забрава и безхаберие, а земята ги погребва в себе си. Пренасяме се в жертва на собственото си чувство за значимост. Денят се превръща в чалга - неграмотен. Гонени, негузни остават. Ще го напиша шумно, пък дано се чуе, че трябва да се отстояваме. Няма да форматирам. Не ме е страх. Сега недодялаността е съвършенство. Дилема – различност или безразличност. Почивката ми приключва и трябва да сядам да уча. За изпит, взет, преди да съм се явила. Въпрос: Да уча ли? Мързелът ме съблазнява. Отговорът на всички въпроси без въпросителни е един и същ: бъди упорит в усещането за достойнство, независимо от това, че подобаващо ще бъдеш наречен луд. Въпрос на избор или избор на въпрос. Мисля, че е правилно да бъда АЗ. Нали търсиш истината, човеко. Това е истинско. Отражението в очите ти, когато погледнеш през прозореца и чувството на бъдене те пленява клетка по клетка. Късогледи много. Сложи си очилата и просто бъди ТИ. Нищо не е вечно. Дори този миг. Времето ти го отнема и си истински щастливец, ако ти позволи да го помниш. Не се забравяй, човеко! Аз отивам да уча.