ПРАЗНИ ПРИКАЗКИ ЗА ВРЕМЕТО

Думите са леки, такива без значение.

Просто си говорим празни приказки за времето.

Страстта е хаштаг илюзия. Любов? Под съмнение.

(Как да обичаш, знаеш ли?) Както и да е. Все едно.

Така или иначе посоките се разминават –

вярно беше тръгнал по дългия път към мен.

Спъна се, падна, заболя те и не остана.

Измъкна се на пръсти като метафора в клише.

Знаеш ли, че не играя роли в повърхностни истории,

където смелостта ти стига само до корицата.

Или четеш до края, или ще си пародия

на онази приказка с краля и кралицата.

Впрочем се изморих да стоя между редовете.

То и без това от там никой не минава.

Празните приказки за времето общо взето

са ми скучни казвам ти го ей така направо.

ВЕЧЕ НЕ СЪМ ВЛЮБЕНА И СМЕ АВГУСТ,

лятото на следващата година  

Толкова ми беше влюбено септември,

че написах колко много ми се обича.

А сега въобще не ме побира времето -

надеждите ми отдавна се натичаха

и не летят...

Помниш ли онова момиче,

което тихичко си беше тръгнало?

Не подрежда вече дъжд, не ѝ е привично

да е сива, облачна и разхвърляна.

Беше ми толкова влюбено септември,

а сега едвам си спомням някого,

от когото откраднах вдъхновение –

топло чувство, знаеш, без очакване.

Не пазя вече в песента от радиото

„евтините трепети” за спомен.

Споко, така ми е по-добре, забравено,

безтебено, безветрено, затворено.

И сърцето за всеки случай съм заключила.

Загубих си ключа при онова отричане.

Не го търси

и аз да търся съм се отучила.

То така не се обичало.

Затова вече не съм влюбена и сме август

някъде лятото на следващата година,

когато срядата си спомни с радост

за някого, написа го и го остави да замине.

Мария

СЪН

През прозореца ми влизат въздишки на морето.
Навяват ми летни дъхави копнежи -
как водата стига чак до коленете ми
и запечатва за спомен по кожата ми нежност.
Чувството прилича на трепет от целувка
и ме прегръща цялата като юнска буря.
По пясъка съм боса, за какво са ми обувки,
като се събудя утре сутрин, ще си ги обуя.
Днес ми се сънува и ми се усеща всичко.
Кръвта ми се движи ту в прилив, ту в отлив.
Въздухът е друг и всичко е ритмично,
а нощта си тананика нейни странни ноти.
Мога да я слушам, не ме е страх, че е тъмно.
Някой ми каза, че ще мине общо взето,
ако се изправя срещу него, страхът ще си тръгне
през прозореца сякаш е въздишка на морето.

Мария

ИМАМ НУЖДА САМА ДА КАЖА НА СЕБЕ СИ, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД

защото другите ми го казват, но си е друго, когато поговориш със себе си

Но все пак винаги съм готова да го чувам отново. А в момента имам нужда. Вече е юни отдавна, а аз съм още сряда. А срядата е във всекидневната на сутринта. Again. И разбира се нелегално си губя времето от онова, което го брои часовникът. Иначе другото, което измерва вдъхновението в милилитри кафе, въобще не е загубено. Напротив, запечатвам го правописно за по-нататъшно четене. И в този дух на кофеин и закуска с прегорял характер – не се шегувам, просто залепна за дъното на тигана – умрелите ми цветя на балкона ми припомнят, че трябва да приключа някои неща. В скоби само да успокоя, орхидеята оцеля, още се боря за живота на мушкатото, издръжливо излезе. След малко трябва да тръгвам за работа, а слънцето го няма. Небето е сиво и чайките грачат все така отвратително, както като дойдох преди девет години. Внасят ми едно и също заплашително чувство. Когато на някого му предстои нещо ново, започва да се надъхва как е за добро и всичко ще бъде наред и го споделя възможно най-упорито, сякаш да предизвика положителни събития. Сигурно така се прави, но аз го виждам по друг начин – предвиждайки провала, изигравам вселената на нейн терен и така е неспособна да ми поднесе нещо, което не мога да преодолея. И не всичко е добре:
Цветята умират, когато не се грижиш за тях.
Палачинките изгарят, когато не сложиш достатъчно мазнина.
Изпадам в паника, когато остана сама.
Страховете остават, когато не ги пуснеш да си тръгнат.
Допускам грешки, когато нямам желание.
Разочаровам се, когато не приемам нещата такива, каквито са.
Губя смисъл, когато няма с кого да споделя моето значение.
Трябва да напусна местата, които отдавна вече не са дом.

Трябва да събера поуката от всичко това в една чанта, да си обуя обувките и просто да изляза навън, където съм длъжна да се случвам, в противен случай оставям живота да се случва без мен. Длъжна съм да си издишам въздуха, да си видя изгревите, да си изслушам дъжда, да си изпея песничките, да си нарисувам картините, да си напиша стихотворенията, да си изтичам километрите, да си изям сладкишите, да си върна килограмите, да си спазя диетите, да си изпадам паданията, да си изправя изправянията, да си мина през провалите, да се насладя на успехите, да си похарча парите, да си отгледам цветята, да си платя тока, да си купя рокля, да си построя дома, да си съхраня обичането, които ми се предоставят, защото съм, а не бях. И това е вярно и ще бъде вярно – не всичко е добре, но имам нужда сама да кажа на себе си, че всичко ще бъде наред, защото е, ще е и все още не му е време да е беше. Слънцето се показа, отивам на работа.

Мария

ПОНЕДЕЛНИКЪТ МИНА НА СЛЕДВАЩИЯ РЕД,

но следващият ред още не е вторник...

... каквото и да значи това по default
понеделникът много обича да си губи времето...
...днес трябва да е хубаво между облаците на новата ми проза...
...или стихотворение да е този път, нямам рима за това...
...пране трябва да се прибере най-накрая...
...я изслушах тази лекця, но някак си не е по-добре ...
... да е проза или накрая каквото дойде...
...ми идея за –
- бравих, за какво исках да пиша ...
... се Мария ми беше първият псевдоним.
Отначало.
Изпих си кафето. Направих си чай и закуска за един...
...понеделник започна да се случва след алармата в пет часа...
...е вече осем и половина и имам цяла граматична грешка на горния ред.
Но ще си я оставя за цвят...
..крем ми е днешният лак и го развалих, разбира се, защото съм Мария...
... се пише ти се пише в началото на седмица –
- тази проза не мога да я измисля като хората ...
... сигурно вече ме смятат за откачена, но не ми дреме...
... нещо странно в ума ми, което не мога да изразя с думи –
- те само на пръв поглед нямат смисъл.
Така де, не ти и трябва,
защото така или иначе всеки си чете своето значение –
- то е винаги на следващия ред, който пак казвам не е вторник...
... сряда, четвъртък, петък...
... в събота почивам, а в неделя умувам как да разделя на срички тази лятна песен
е нова и ми харесва, защото се сещам за някого в понеделни –
- кът мина на следващия ред. Каквото и да значи това.

Мария

#ДаСиПоговоримНаКирилица

... за

#БЕШЕ неделя, когато те написах и ...

#ГЪРДИТЕ ми се изпълваха с живот и вдъхновение.

#ЕДИНСТВЕНИЯТ начин да разбера, какво е, беше да го из-

#ЗНАЧЕНИЕ.

#КАК вятърът разрошва спомените ми чак до...

#МНОГО обичам да обичам и всичко да е...

#ОСТАНИ до заключението,заслужава си да го...

#РАЗКАЖИ ми за мечтите си и не се...

#ТРЪГНЕШ напред, защото зад ъгъла на всяко ново...

Моля те говори ми за...
#ФИЗИКАТА на тъгата си, за...

#ЦВЕТЯТА.

#ЩЕ мине, затова...

Какво можеш да кажеш с една дума - и нищо, и всичко!

МОРЕ ЗА ДВАМА, МОЛЯ

Може ли още малко да те обичам?
Само за лятото.
Просто е задължително да съм влюбена...
...в теб.
Трябва да си имаме наша лятна песен.
Аз ще й напиша текста.
Едно море за двама, моля,
от онова с хубавите спомени.
Въобще няма да слизаме на земята.
Или само за малко
да си съберем пясък в обувките.
Няма да ни трябва смисъл,
само любовта е от значение.
И толкова ще е хубаво, че
чак ще е скучно за прочитане.
Рима?! Няма я.
По друг начин ми тупкаш –
аритмично.
Ще събера времето ни заедно
в дъха на прилива.
Залезът толкова ще ни завижда, че
ще ни подари всичките си изгреви.
Не ме хващай за ръката.
Студена съм.
Само топлината е за споделяне.
Скрила съм ти тайна в лявото ъгълче
на разсеяната ми усмивка.
Хубава е. Не те лъжа.
Може да провериш.
Ако не е така,
ще ти позволя да се изгубиш
в мислите ми.
И няма да те търся повече.
Хайде още малко да съм влюбена...
...в теб.
Само за лятото.
После обещавам, че просто ще те обичам.

Мария

ВОЙНАТА Е ВЪТРЕ В НАС

Изморената неделя вървеше по натежалия от трафик софийски булевард „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока.

Тази история падна някъде между месеците и не можа да се случи, когато беше, защото й ги нямаше думите. Даже сега не знам как ще я напиша, само знам, че искам да я напиша и търся из спомените между първото и второто кафе на една слънчева майска събота. Добре, че си пия кафето сама, иначе никога нямаше да се сетя.

Та, изморената неделя на един юни миналата година вървеше по натежалия от трафик бул. „Мария Луиза”, когато се изгуби в правилната посока. Беше лято и едни хора, които никой не ги знаеше от къде идваха и накъде отиваха, бяха тръгнали да си ходят, но въобще не им беше до това.

Мария – главен пешеходен координатор на групата, очевидно с не особено ориентационни способности. Ние не си харчим парите за излишен транспорт. Нее. Ние сме над нещата с разстоянията и разстоянията бяха над нас.

И Ваня – финансов съветник и основен вдъхновяващ разсейвател. Ние не си харчим парите за вечеря. Нее. Ние сме над нещата с храната и храната беше над нас. Една консерва грах пусна този слух от регала на един магазин за хранителни стоки и се загнезди трайно в съзнанието ни под формата на този фундаментален извод. Понякога се чудя аз ли съм габровката или тя.

И така. Върнете се на момента, когато се изгубихме в правилната посока. Грешката беше вярна. Точно тогава срещнахме Гаро или Гаро ни срещна. Никога няма да разбера. Спря ни с усмивката си.

-          Здравейте, момичета, да не се изгубихте?

-          Май да. Отнесохме се и подминахме правилната отбивка.

-          Къде искате да отидете?

-          Трябва да стигнем до автогарата.

-          Да, подминали сте я. Върнете се назад. Завийте наляво по този булевард. Вървете само направо и ще я видите.

Гаро е мъж на средна възраст от турски произход. Дошъл да живее в България преди „мнооого време”.  Разказа ни за себе си, за децата си, за съпругата си и сигурно за други неща, които вече не си спомням, но с такъв дух, който не ми се искаше да заключвам в обикновен спомен, исках да го напиша. Гаро беше решил да стане християнин и това силно ме озадачи. Попитах го защо, а той отговори:

-          Вие сте много добри момичета. Да, да, вижда се по лицата ви. Ти умееш повече да се радваш на живота и да го оценяваш, а ти си много умна, много четеш.

За четенето позна, за ума е спорно. Как да му кажа, че се подбеждаше серизоно заради очилата. Оставих го да си живее в заблуждението, което си беше в моя полза и повторих отново въроса за смяната на религията. Беше ми страшно любопитно каква е причината. Няма да се впускам в излизшни тези за правилния прочит на една вяра, само ще преразкажа истината за един човек, който беше избрал да вярва в себе си.

-          Войната е вътре в нас, не навън. И докато не се научим да обичаме себе си, няма да се познаваме. Трябва да сме добри.

Гаро ни изпрати с една от най-светлите усмивки, която съм виждала някога и остави ярко значение в съзнанието ми, което си струва да се носи по пътя. Каза ни и ни показа как да си отидем у дома и въобще не говоря за пътя към автогарата.

Мария

INSERT A NEW (BLANK) PAGE

Не бих върнала времето назад.
Вече съм тръгнала.
Само бих си увеличила малко сутрините – 
обичам да си пия кафето с часове.
Та, преминах и преминавам.
Стигнах чак до себе си сега.
Стъпка по стъпка.
Всяка извървяна крачка си тежи на значението
за вървежа напред.
Не бих се върнала назад,
за да го извървя пак.
Смисълът ми е в продължаването.
Не искам да си представям
каква щях да съм без
преболелите си чувства,
без щастливите си секунди,
без човеците ми – убежище,
без изхвърлените ми хора.
Без грешките ми.
Че това съм си аз –
вечно влюбено дете
в летежа на мечтите си.
Макар че понякога хич не ми се обича
и не ми е присъщо да се връщам на земята.
Но се връщам. И затова често се чувствам натежала
от мислите си, от понеделниците, от липсите,
празните стаи ме ужасяват.
А така ми се иска да изхвърля боклука
и просто да тръгна наново.
Но не може.
Вчера вече беше.
И вярно, че не винаги е в рима, но
е неизбежно и е необходимо за вървежа.
Ако тръгна наново, все едно не е имало нищо,
все едно ме е нямало. И изтривам някак утрето.
И така аз съм своето днес и реших да започна моето утре
от вчера, защото само така се стига някъде.
Който иска нека започва от нищото.

Мария

WELCOME TO MY MIND

Защо понякога ме няма...

...защото и днес не съм достатъчно.

Сърцето ми няма смелост да е голямо,

че да си признае всички недостатъци.

Студено му е и търси топлината

сред мислите на чаша чай

свило се е в думите, а душата ми е 

 като връхчето на на най-острата игла.

Много се убодох на страха си

от дебнещата ме вечна самота

в главата ми е една без изход улица,

ако не я премина, няма да заспя.

Затова, хайде да избягаме накрая на мечтите ми?

Мога да живея само на прегръдки.

Ще си начертаем наша абсолютна истина

и ще пием от живота бавно 

глътка по глътка.

Остави ме, моля те, да се изгубя в мрачното си време.

Ще затворя всичките си сиви дъждове

в бурканчета от смисъл, начало и едно значение.

На мечтата ми не й стига сякаш цялото небе,

има нужда от всичките, всичките вселени,

за да се научи да лети вечно до безкрайност.

Ако искаш ела с мен, ще те взема

в мислите на най-съкровените ми тайни.

Мария

ПРОСТО ЕЙ ТАКА

Трябва да купя паста за зъби,

прах за пране,

цигари, кафе...

Да отида на работа,

да платя наема.

Не, няма да бягам в неделя.

Трябва да подредя гардероба,

да почистя прозорците,

да приготвя вечеря.

За мен.

А вместо това седя на дивана

и разбивам теории на две.

Някой разправяше, че светът е за двама

или моят свят не е никак наред.

Един понеделник или беше в сряда

пих чая следобед без теб.

В петък пък думите ги отнесе вятърът,

но не на промяната. Тряяяс! Стана течение.

Проклатие, сложих в кафето си захар,

а уж бях на диета, ама в минало време.

А сега, докато слънцето се прави, че топли,

един музикант на пл. „Гарибалди”

ми навя едно чувство така между нотите,

че трябва тръгна  без драми, без залези.

И минах площада и във втората отбивка

под стихващата песен на онзи музикант

в лявото ъгълче на разсеяната ми усмивка

те пуснах да тръгнеш просто ей така.

Та, трябва да купя паста за зъби,

прах за пране, кафе...

Не, бе, не съм луда,

не пуша цигари.

Само по една,

когато си спомням за теб.

Мария Тодорова

ПРОСТИ МИ

Тръгнах си на края на последното изречение,

все едно никога не съм се писала.

Тясно ми е в думите с празните значения –

търся се сякаш в по-различен смисъл,

където чувствата се случват наистина,

не само на белия лист между редовете,

не само, когато съм намислила

да ми се случиш или да се случа в някой месец.

Някога обичах да те пиша през септември,

но беше толкова силно прозаично,

че не можа да бъдеш, не можа да си навреме

и сега съм там сама между кавичките.

Вместо да изиграя Вселената,

планирайки най-големия си провал.

Аз се спънах в изреченията си

и толкова ме заболя от падането,

че не мога да стана и да си продължа напред,

някак се загубих по пътя на отричането.

Вървя в историята в сбъркан словоред

и не стигам края, колкото и да тичам.

А се изморих да те измислям, сякаш ще си там,

на края на последното ми написано изречение,

където уж си тръгнах, но тихичко останах

на един празен ред като тъжно заключение.

Допиши ме ти, моите думи са подгизнали

в бурята на мислите на лошото ми време.

Прости ми, че те обичах само върху листите

където просто те написах да се случиш през септември.

Мария 

И ПРЕЗ МАРТ...

...любовта е още тук,

но сега си почива.

И не й остава друго,

освен да си иде.

Прибра  в торбичка

онези “cheap” трепети,

така да обичаш

не излизало евтино.

Нищо не запазих,

само крилете си

и бързичко избягах,

прибрах се в себе си.

Този път си зная,

по другите се губя.

Направо и запетая,

стигам, но съм друга.

Без грим, без обувки,

боса, без значение

като недомлъвка

в недовършено изречение.

Любовта ми се е свила

в кръгче и на топка -

не си е простила,

че не сложи вчера точка.

Затова днес, през март

е все още тук.

Обича и това е!

Ей така напук.

Мария

НЯМА ШАНС ДА СЕ ВЛЮБЯ И ФЕВРУАРИ

Днес ще изиграя Вселената,

защото планирах най-големия си провал.

Затова не си направих упражненията

и кафето ми този път не изкипя.

Не поканих на закуска никого,

февруари не иска да е споделен.

Не му се влюбва вече никога.

Само му се обича...Не! Чак септември.

Сега ще си забравя малко римата

на път за работа, на онзи светофар.

Точно между червеното и зеленото

оставих всичко дотежало.

Разхвърлях онези точки и запетайки,

защото ми омръзна да подреждам правописно.

Пресякох и не се обърнах. Знаех, че

няма смисъл да ти се пиша,

просто няма смисъл.

Но чети ме,

все пак аз си откраднах вдъхновение

тайно от джоба ти септември.

Дължа ти поне 1 кг. значение,

рестото задръж и не бъди навреме.

Даже дори не закъснявай,

вече не съм между редовете,

но „евтините трепети” ти оставям.

Много ти благодаря, че ме прочете.

И не взимай нищо твърде на сериозно -

няма шанс да се влюбя и февруари.

За обичането не отговарям, твърде е сложно

да изиграеш Вселената, планирайки така провала.

Мария

ДОБРЕ, ЧЕ МИ Е ВЛЮБЕНО И ЯНУАРИ

Добре, че ми е влюбено и януари,

търся в любовта онова клише -

да обичам просто, да е леко и това е.

Сега имам нужда да обичам теб.

Да ми бъдеш топличко убежище

и да криеш в шепи лошото ми време.

Знаеш ли, че ти пращам всеки ден

тайно смелост да ме вземеш

ей, там  в джобчето ти в ляво,

където тупкат най-съкровените мечти.

Без да преча, ще си бълбукам само

и ще ти подарявам скришом всеки миг.

Събрала съм ти слънце между редовете -

не се препъвай в мрачни изречения!

Ще ме познаеш по чувството, което

спира те до моето значение.

Не ми го връщай по ледени снежинки,

аз така или иначе съм ти го подарила.

Да си имаш смисъл в студа навънка,

ако не е твоят, тогава ще си отида.

Но ще се загубя,

потърси ме някъде от септември.

Последно бях в едно неочакване от някого.

После го обичах и декември

през „евтините трепети” от радиото.

Сега добре, че ми е влюбено и януари,

но не ми се обича повече в поеми.

Хайде да е наистина февруари!

Искаш ли?

Ако да, моля те, бъди навреме.

Мария Тодорова