Мария се пише: 2020

Thursday, October 15, 2020

ЗА ВЪРВЕЖА

 

Здрасти, пак съм аз. Сефте.
Ще прощаваш, ама ме засърбяха ръцете.
Да си поговорим отново с теб
и с всички Марии между редовете ми.
Та, как си в това четвъртнишко днес?!
При мен е чиста есен общо взето -
от понеделник ми върви на копи/пейст
и тази сутрин си разлях кафето.
И пак минах по същия тротоар,
а октомври подритва кестените кротко.
Обядът обичайно - салата с домат,
кръстих Митсубиши кварталната котка.
Научих какво означава фърмуеър.
Дали се пише така, ми е все едно.
Оказа се, че е нещо като софтуер,
изпълняващ задачи от по-ниско ниво.
От утре по прогноза май ще вали.
За по-сигурно по-добре да попитам мама.
От редовния й сутрешен дейли бюлетин
научаваш всичко за живота, смисъла и здравето.
И светът сякаш си изглежда напълно наред.
Аз съм си в центъра на моята Вселена.
Тогава защо никак не ми е интересно -
липсва ми цвят, напълно обезцветено ми е.
Дали е защото все си седя между редовете
и не излизам да търся друго значениe?!
Шубе ме е да си пия с някой друг кафето,
а разправят, че е по-вкусно, когато е споделено.
Може от другия понеделник да не ставам точно в шест
и да заменя кафето с чай или просто с вода.
Не мога да обещая, че тогава ще ме срещнеш,
но обещавам, че няма да спра да вървя.

Wednesday, October 14, 2020

ЗА ДОВЕРИЕТО

Из тълковния речник на Мария се пише
Този път ще прескоча мерената реч с гумени ботуши, защото навсякъде ми е дъждовна есен – на терасата, пред блока, в главата, в душата, а в очите ми е направо буря от бедствен характер, която се преструва на лято с усмивка. Ще карам в произволен словоред, напряко през истината ми. Пък ако искаш я приемай. По-добре не, защото твоята със сигурност е друга и моля, не сядай на стола на моята гледна точка, освен ако не се чувстваш удобно там. Благодаря!
Ей така, както си пиша по моите си задачи, а в задачата ме питат защо да ми се доверят, точно пък на мен, се замислих реално без оптимизация, ключови думи и маркетинг, какво е доверието. Проверих го в тълковния речник да видя какво мислят там умниците по темата, но нищо интересно не открих. Прочетох една-две статии, които ми изскочиха на първа страница в търсачката и не, че са написали нещо грешно, ами просто ми прозвуча твърде посредствено и пластмасово. И започнах да си търся в моята си търсачка, защото иначе няма да мога да заспя с тази тормозеща мисъл. Да, толкова лично го приемам. Попитах “На мен може ли да ми се има доверие?“ Ако зададете този въпрос на хората, които си мислят, че ме познават, съм почти сигурна, че няма да се намери някой, който да даде отрицателен отговор. Поне не категорично. Но ако попитате драцената Ценка, `дето се въобразява в палма в офиса, има доста противоречив доказателствен материал по темата.
Това ме кара да разглеждам доверието не само като вяра в обещанието на някого към мен, а като вяра в моето очакване към това обещание и това очакване не е константа, а динамичен вървеж с другия, както е приятелството, както е онова утопично нещо – любовта. Когато се доверявам на някого, аз поемам отговорност към себе си, че това очакване ще бъде оправдано. Ако приемем доверието като нещо, което се отглежда и има нужда от постоянна грижа, както Ценка от горните редове, тогава нещата придобиват по-различен смисъл. В доверието участват минимум двама – поне един вярващ на поне един обещаващ. Но реално доверието е мой собствен избор и решение на основата на някакви факти. И всичко е наред, когато всички си изпълняват обещанията. Но когато дойде момент, в който някой не удържи на думата си, тогава е много примамливо да застанем в позицията на страната, чието доверие не са оправдали. А в действителност колко от нас, жертвите на предаденото доверие, имахме смелостта да седнем на отсрещния стол и да погледнем от позицията на другия?! За мен доверието свършва, когато пътят един към друг стане еднопосочен и единият просто се измори да върви сам и има нужда да поеме по друг път - срещу някой друг, с някой друг. И това не трябва да е непременно краят на света. По подобен начин според мен „свършват“ и любовта, и приятелството, които са доста свързани с вярата помежду ни.
Някои разправят по стените си във ФБ, че видиш ли, ако е свършило, то не е било истинско. Никак не ми се вярва в това. Все едно някой да ми каже, че щом животът приключва, то той не е бил наистина. Глупости на търкалета. Всичко е част от живота и нищо не е във фиксирано състояние и с течение на времето, преминавайки през определени обстоятелства, всичко приема някаква по-различна форма. Защото ако не беше така, все щях да съм 50 кг, с гладка кожа и с бърза и гъвкава мисъл. Нашата задача е да се опитаме да поддържаме това състояние в желаната форма по-дълго време и е много важно това да се случва заедно. В противен случай идват разбитите очаквания. Да очакваш е някак много наивно. За мен доверието идва с вярата в собственото ми решение да повярвам и е отражение на моето обещание към мен. И когато започна да откачам, че нещо, което искам да задържа в себе си и до себе си, ще си отиде, си казвам, че то не си е тръгнало от мен, просто е приело друга форма и аз трябва да го приема такова. Затова ако искате драцената Ценка да се въобразява в палма, я поливайте! Е, сега вярваш ли ми(си)?!

Sunday, May 24, 2020

КАКВО СА ДУМИТЕ ?!


езикът на нашите избори

Думите понякога са тъги на точка в края на изречението,
която плаче в многоточия…
…от недоизказване, непрочитане или премълчаване.
Понякога не стигат навреме, мълчат
или попадат в сбъркан словоред.
Заради това могат да болят,
да са его, да рушат и да чупят на парчета
твоето значение.
Но аз предпочитам думите ми да са обич,
смисъл, чисто бели, убежище, дом;
топъл чай, шал през ноември,
аромат на юни, преплетени ръце
или очакване да цъфне липата под терасата.
Понякога думите ми са тайна
в ъгълчето на разсеяната ми усмивка,
но винаги казват всичко,
дори когато ги крия между редовете.
Защото аз съм думите си.
И не ме е страх да ме прочитате –
така си почивам в очите ви,
когато се изморя от неразказани истории.
Думите ми понякога са скривалище,
удобните ми обувки за тичане,
моето бягство от себе си към себе си.
Думите са търсене,
живот, апетитът ми за щастие,
избор да обичам…
А аз обичам като пиша нeпрекъснато другия
с надежда да (ме) намери.
Затова бъдете думите си
и не забравяйте да се изричате всеки ден
на езика на вашите избори.
Защото не знаете чия точна дума „обич“ сте
за някого, който е забравил как се пише "обичам те“.


Friday, April 24, 2020

(някой ден) КОГАТО ЦЪФНЕ ЛИПАТА ПОД ТЕРАСАТА...

...ще стана 11 минутки по-рано,
преди да се събуди градът.
Обещавам, че ще сме си само двамата.
Ще направя кафе и ще е уютно.
Пролетта тъкмо ще се облича в ново лято
и ще разрошва мечтите на морето.
Ще съм по пижама и по жълтите джапанки
и ще са ми малко прецъфтели лалетата.
Вероятно ще бъде някоя събота,
защото в този ден няма да работя.
Пак ще претеглям предразсъдъци,
но тогава по-малко ще ми пука.
Ще се опитам да планирам всички чувства,
но (планирано) няма да се получава.
На някого една Мария ще се случва - 
ще е лято, ще е сутрин и ще е станала...
А сега е някоя друга минала събота
в съвсем други глаголни времена.
Липата още никак не е цъфнала,
а чашата с кафето е една.
Мечтата на морето не е пораснала,
а будният град чака заедно с мен
да цъфне липата под терасата
в сегашно, а не в бъдеще време.

Мария

Wednesday, April 8, 2020

КАК ДА ХАКНЕМ ДЕПРЕСИЯТА ПО ВРЕМЕ НА КАРАНТИНА?


Съвети от една Мим, която сякаш цял живот е била в изолация

Времето е такова, че ни наложиха да го имаме в излишък и ни отнеха уж за малко оправданието в живота да не свършим дадено нещо. Прибраха ни по къщите, защото ни „спасяват“ и ни облъчват със собствените ни страхове като ни внушават невъзможност. Окей, няма проблем. Така да бъде. Коя съм аз, че да казвам в кой филм е правилно или грешно да ме вкарват. Но при тези обстоятелства как да не изпаднеш в депресия. Как?! Ей така...
... по няколко начина, разглеждани от стола, на който аз седя в момента, сиреч от моите гледна точка и опит.

Излез навън

Да, знам, че не разрешават, но слава богу все още не са намерили начин как да ми забранят да играя главната роля в моя си филм, нали?! Излез навън, докато си стоиш вкъщи. Нека използваме карантината, за да излезем мъничко навън от себе си, да се погледнем отстрани, да видим нещата отгоре такива, каквито само ни се е струвало, че са, да си кажем „ами хубаво, приемам ги“. И когато сме готови, да се приберем отново там, където ни е мястото – на себе си! Това си е една моя лична техника, която не съм прочела никъде, но си я използвам в случаи на паника, а повярвайте ми, аз много често съм изпадала в панически състояния, докато стигна до тук и разбера, че от тях се излиза единствено сам. Разбира се, ако не ти харесва да си стоиш така. Винаги го има и този вариант. За тези обаче, които нямат такова желание, този метод работи. А как да излезеш към себе си? Чети надолу.

Върви

Принципът е следният: можеш да стигнеш някъде, единствено когато вървиш, а в основата на вървежа всъщност стои порастването. Знам, че звучи странно от моята уста. Мария, която стои твърдо зад непорастването, сега апелира обратното. Така е, но не съвсем. Порастването се оказва не е свързано с годините и с остаряването, а с развитието. Би било хубаво тези два показателя да са правопропорционални, а не обратното, но в крайна сметка здраве да е, каквото-такова. Тайната е да станеш още по-добър в това, в което си добър. Трудното е да намериш това нещо, но карантината е много добър повод. Спри, както спира времето, и поговори честно със себе си какво реално искаш да направиш. Отговорът обикновено е това, което ти доставя удоволствие в дългосрочен план.

Забележка: Да ядеш пица с торта, докато цъкаш игри до три сутринта е краткосрочен план.

Човек става наистина добър в нещо, което му носи радост и удовлетворение, защото е мотивиран да учи и да създава нови неща. Клише. Ами животът реално е едно клише, от което не можем да избягаме, все едно да избягаме от себе си. Но стремежът към бягство води до порастването от редовете по-горе. Честно, не лъжа.

Изгради си дом

Домът не е четири стени, мебели, санитарен възел и тераса, за които плащаш 600 лева наем, а усещане. Домът е едно местенце вътре в теб, където оставаш насаме със себе си, а вещите са само част от пътя, по който стигаш до там. Чувството на топлина и уют със сигурност гонят тревожността, поне при мен. Дали ще е чаша чай, смислена книга, споделен следобед, плюшено одеяло, ароматна свещ, моркови или мързел до откат, няма значение. Домът си е лично мой, аз си го подреждам, разхвърлям и решавам кого да пусна и да изгоня от него, така че да ми даде причина да стана утре сутрин от леглото и да отида на работа, за да съм част от живота, а не да го гледам как се случва отстрани ми. Или по-лошо – някой да ми внушава как да ми се случва. Затова си остани вкъщи, ама не онова вкъщи, на което му изплащаш ипотеката, а другото, което тупка. И в този ред на мисли...

...Обичай

Толкова пъти чухме да не се страхуваме, че започнахме да се страхуваме от самия страх. Е, хубаво, страх ме е и какво от това?! Защо никой не каза как по-точно да не се страхувам?! Защото страхът е маркетинг практика, която продава и гради лоялност, но няма да изпадам в подробности за подобни бизнес практики. Да не говорим, че не претендирам, това да е категорично така. Просто си споделям. Та, аз най-лесно спирам да се страхувам, когато обичам. Не, когато съм влюбена – тогава съм глупава, а когато обичам нещо, някого и най-вече себе си. Когато обичам, ставам толкова силна, че мога да спра времето и да съм в мига, в който искам да съм и да съм такава, каквато искам да съм. Обичам да ставам рано, да ми е тихо, топлото време и сестра ми. Но обичам и дъжда, да споря с мама, да ходя на работа (да, наистина), да си правя графици, да уча и да съм на диета. Депресията е алергична най-вече към обичането. Защото то е по-голямо от нея и с по-голяма плътност, а депресията е вятър, който много лесно можеш да пуснеш да си отиде, фииииу...

Продължавай

Най-сигурният начин да не изпаднем в паника и в депресия е да не стресираме прекалено много тялото и мозъка си. Да правим нови неща е чудесно, но не бива да изпадаме в крайности. Лесно е да се объркаш какво точно да пробваш и в какво да вярваш. В тази ситуация и в много други подобни решавам просто да продължавам да правя това, което правя обикновено. Продължих да ходя на работа; да си правя тренировките; да се грижа за себе си; да си чета новите книги и да препрочитам тези, които са ме впечатлили; да си готвя интересни неща (Няма страшно, ще се разчуе какво точно в следващите ми сторита.); да ставам в шест; да пия кафето си чисто и сама и да не се взимам твърде на сериозно.
Опитвай се да приемеш „проблема“ като инструмент, чрез който да постигнеш целите и мечтите си, а не като пречка.  Даже му измисли някакво друго име. Защото като чуе за себе си, започва да става по-голям. Не запълвай свободното си време, а го оползотворявай. Не чети тази книга, само защото видиш ли е модерно и за да минава времето, а за да си вземеш нещичко за себе си от нея. Не тренирай, защото трябва да си еди-какво си число на кантара, ами защото ще се почувстваш по-добре. Не ставай рано, само защото трябва да отидеш на работа, а защото обичаш да си пиеш кафето с часове сам със себе си. Не започвай тази игра „Трябва да...“. Това е най-тъпата игра, която съм играла някога и е отвратителна. Затова когато не ти харесва да стоиш на този стол, седни на друг, откъдето се вижда по-добре. Повярвай ми, от абсолютно всичко може да си вземеш стойност и значение. От всичко!
И накрая за добро или за лошо всяко нещо на този свят има свойството да приключва, абсолютно всяко – от любовта до нещастието. Утрешният ден ще дойде, но по малко по-различен начин. Това е... Колкото и да мразя точките, всяка история може да завърши с такава. И животът ми дава избор дали да започна нова история, която да напиша по – добре или да си начертая многоточие на недовършените неща... Винаги ще има правописни грешки и сбъркан словоред. Понякога е по-добре да съм точката в края на това изречение, вместо насила да изписвам думите на нещо, което не си заслужава да бъде написано. А понякога си струва да изпаднеш между редовете, за да се намериш в смисъла. И тръпката на новия ден е в това, че никога не знаеш в кое „понякога“ ще се случиш.

Thursday, April 2, 2020

Мария се пише просто продължава...


...да гради убежище между редовете
и да се криe в шантавите си послания.
Да чака да я прочете човекът,
ама генералът май не разрешавал.
Да пие кафето си горчиво
и да прави всяка сутрин тренировка.
Да излиза сама до магазина.
Така е, няма куче за разходка.
Да не се страхува от правописни грешки,
светът сега е с объркан словоред.
Няма страшно, напълно човешко е
понякога нещата да не са наред.
Поради тази причина тя просто продължава
да пише същата история, но с друга завръзка.
Да спира до тук не си заслужавало,
животът тепърва щял да й се случва.
Затова може би не обича да завършва с точки,
многоточията някак по` са й присъщи.
Пише без маска напълно нарочно –
прочети я, заслужава си и остани си вкъщи...


Мария

Tuesday, February 25, 2020

СКЪПА МИ СЕСТРИЧКЕ


Всеки, който ме познава, знае, че обичам да пия кафето си чисто и сама. Но си признавам, че няколко сутрини го споделях с още две момичета – Лора и Радост. И ми беше ту мило, ту тъжно, ту любопитно, как те извървяват вървежите си и докъде ще ги докарат изборите им. Правилни ли са или грешни?! Въобще съществуват ли тези понятия?!

Според мен не съвсем или поне не толкова крайно и всичко, което се случва, си има основателна причина, а каква е тя понякога разбираме веднага, а може и никога да не разберем. Такъв е животът и това е окей. Но дали е такъв и в тази история, ще разберете единствено сами, защото всеки от нас пречупва значението през себе си.

И понеже не ми стига да кажа само, че книгата според мен е хубава, прочетете я, искам да си побъбрим още мъничко за двете сестри Лора и Радост, които в резюме живеят на различни континенти, но разстоянието и преживелиците им само правят по-къс пътят една към друга и заздравяват още повече тяхната връзка.

Радост е по-голямата, живее в София и работи като учителка, има две деца и съпруг полицай. До тук добре, но животът й изпраща няколко „обаче“, с които тя трябва да се справи. Обаче Радост трябва да се грижи за болното си детенце, за болната си майка и да търпи пиянството на съпруга си, лутайки се между дълга да е жертва на обстоятелствата или да бъде безразсъдна и да избяга от всичко това, докато по-малката й сестра Лора е в амплоа на разумната, успялата, самостоятелна психоложка с привидно идеален живот в слънчева Калифорния без проблеми и ангажименти, а ежедневието й се е превърнало в превенция срещу обвързване – работа и мимолетни връзки. Но и тя си има нейните „обаче“, лутания и въпроси.

Ако трябва да бъда честна започнах да чета книгата с предразсъдък, че вероятно е повърхностна, но все повече се убеждавам, че във всяка една история, било то бестселър или с по-скромна литературна стойност, има смисъл, заради който да стигнеш до края й и урок, който да научиш. Тази книга е за живия живот и разглежда сериозни проблеми като алкохолна зависимост, деменция, рак и това, което аз взех за себе си от нея е, че той не е математическа таблица и няма правила и рамки, в които да го напъхаш. Винаги е в готовност да изтече от там и да преобърне целия ти свят съвсем нелогично както се случва и с героите тук. Никой не е готов за проблемите и болестите, с които ни изпитва животът. Но на тези изпити имаме избор дали ще превърнем пътя си в страдание и ще драпаме като удавници към онова прозаично щастие, което уж се намира в края му, или ще градим щастието си при самото вървене. И при двата случая може да направим грешен избор, но щастието не е крайната цел, а самият път.

И понякога е по-добре да си тръгнеш, отколкото насила да лепиш счупените парченца от едни увехнали взаимоотношения, а понякога е по-добре да „има кой да те разплаче и нарани, кой да изстиска душата ти като лимон, докато си кажеш, че вече нищо не ти е останало.“  Но кое от двете "понякога" е сега, не мога да отговоря. И книгата също не дава тези отговори на Лора и на Радост, а завърши някак нарочно незавършено и тя като живота продължава с многоточие...


Friday, February 14, 2020

ЛЮБОВТА НЕ СЪЩЕСТВУВА


Тук рискувам да си навлека гнева на цялата Вселена, но само в случай, че тази шегобийка реши да не прочете цялата ми мисъл. Толкова много съм писала за любовта без да я познавам наистина, че чак ми е омръзнало от нея. На всичкото отгоре започнах да споделям писанията ми публично, когато си мислех, че са ми разбили сърцето на парчета, реално нямаше нищо такова. Ама в такъв момент нали знаете, идва краят на света. (Много оригинално, но понякога животът е клише.) След това си събрах останките и ги залепих в Мария се пише, където си построих убежище и толкова добре се скрих между редовете му, че чак сама не мога да се намеря в момента, да не говорим за това утопично същество - мъжа на живота ми. Но не това е предметът на моя монолог, а конкретно желанието ми да споделя какво смятам, че е любовта. Без да претендирам, че категорично е така. Просто така го усещам сега, утре вече ще е съвсем друго.
Затова тя никога не е била една и съща и значението й за мен доста се е трансформирало по пътя. В момента е само изтъркана от употреба дума, обезсмислена като значение, защото някак всички се стремим да я напъхаме на място, където не й е мястото. Ей така от безсилие и страх. Само и само да я имаме. Само и само да сме обичани. Но може би сме забравили, че любовта не е нещо, което може да се притежава, а е нещо, което се усеща. Просто се усеща и толкова. Да, толкова просто е. Любовта не е нещо, което имаш, а нещо, което правиш. Нещо, което непрекъснато отглеждаш, за да порасне като такава. Тя е живота. И пиша това, за да ви кажа, че няма нищо страшно. Няма страшно, ако не си влюбен, няма страшно, ако не са влюбени в теб. По-страшно е, когато не обичаш. Когато обаче свърши страхът, тогава идва тя.
Та, любовта не съществува...,
...когато не вярваш в нея. Честно казано и аз не вярвам, просто защото не я познавам. И има два варианта: или да се окажа права, или животът да ме зашлеви с обратното. Надявам се да е второто, но в случай, че се объркат нещата, ще продължа да не вярвам в любовта, но никога няма да спра да вярвам в обичането. Вярвайте и вие и обичайте!

Friday, February 7, 2020

ДА ПОПЪТУВАМЕ ДО ЧАМКОРИЯ С БАЕ СЛАВЕ

Връщаме се през 20-те години на ХХ век, настанени удобно в мислите на симпатичния шефьор на омнибуса София - Чамкория бае Славе, който ни позволява да надникнем в живота по онова време през неговите очи по един трагикомичен начин, провокиращ разговори със себе. Този разговор ми завърза разума и чувствата в един голям възел на тъга, радост, благодарност и съвест.

Това не е рецензия, а моето място, откъдето аз виждам нещата, затова няма да се впускам в подробности за самата история, която препоръчвам да си прочетете сами, защото има за всекиго по нещичко за размисъл, стига да ви се чете между редовете на тежките политически събития като Деветоюнския преврат, атентата срещу Цар Борис III и атентата в църквата „Света Неделя“. И стига да ви се разговаря за това с един обикновен човек, който изхранва „така нареченото си семейство“ като превозва пътници от София до Чамкория, позната днес като Боровец, и има лошия късмет да живее точно в такова време, може би единствения си живот, в който „хората стават коварни, зли и опасни... Баш в царството на злото да го преживеем. Насред бъркотия, бедност и неоправия. Ама че късмет!... Но карай да върви! Вземи се в ръце и загивай с финес! И не вервай на никого. Никога за нищо. Така че живееш сто години!“.

Аз четох с осъзната радост, че не съм там и съдбата не ме е предизвикала да живея онзи живот, макар че бае Славе ни прекарва изключително духовито през трагичните събития посвоему мъдър и същевременно малко простоват и циничен начин, който може да те усмихне. Книгата създава като цяло усещане за едно пътуване в миналото с надежда, че утрешният ден ще бъде по-добър, като по-скоро задава въпроси, отколкото да налага мнение и излага историческите факти, погледнати от различни ъгли, без да бъде крайна и категорична в това, как реално са се случили. Историята дава поглед върху това как тези събития са оказали своето влияние върху обществото ни след това. Трагедията е някак си само един факт, който се приема като нещо естествено от лирическия герой и го предава и по този начин на читателя. Така трябва и ние да възприемаме живота – с благодарност и отговорност към това, което ни дава и със сила и смелост към това, което ни отнема.

А онова време е отнело много на много хора и е оставило след себе си траен отпечатък и черно-бели фотографии, от които ни гледат предшествениците ни с очакване и надежда към нас, а ние сме тяхното бъдеще и носим отговорността да станем „нещо повече от тях, нещо по-добро“ преди да стигнем светлината.