ЛУДА ЛИ СЪМ

Луната вече унесе звездите в сладка дрямка, но не и мен. Не, няма да заспя. Не мога да затворя очи, а така тежи. Луда ли съм? Побърква ме звука на тишината в шумотевицата.. Искам да вървя и да не спирам. На разходка с нощното небе, морето да ми пее, а вятърът да ме прегръща. Да вървя чак до обятията на планината.Толкова съм малка пред чувството на слабост.. Ах, тази мъчна мелодия в главата ми, разплаква сърцето ми. Напиши го.. Сърце, напиши го с най-красивите думи.. Или не, изпей го, с най-нежните ноти.. Чувството... Звука... Сладка лудост. Като пустинен пясък, пръснат в облаците.

Хаосът е нищожество, което натрапва мнението си, прегракнал гарван. Грозно ми е отвътре. Къде е щастието, ако си сам, ако ти е студено. Може ли днес да не подариш поне една милувка. Къде е щастието, ако не си част от нечия обич. Луда ли съм? Искам да вървя и да не спирам. На разходка с изгрева, росата да свети в очите ми, а въздухът да гали косата ми. Да вървя чак до пътя на залеза. Толкова съм малка пред чувството на невъзможност..Ах, тази мъчна мелодия в главата ми, разплаква сърцето ми. Признай си.. Сърце, признай си, че се влюбваш. Луда ли съм? Сладка лудост.

Добре, че е дъждът

Денят е фалшиво лъскаво пакетче с ГМО бонбони. Природата са мъртвите цветя във вазата на малката талашитена масичка в хола. Изкуството е празни думи във формата на doxs файлове, а позитивното мислене е пластмасова усмивка върху стъклено изражение. Доброто вече е художествена измислица, а семейството е социална мрежа.

Животът ни се побира в едно кашонче от инерция, а залепените ни маркови обувки събират всеки ден калта на злободневието и го внасят вкъщи. Объркахме бялото със сивото и изцапахме идеята за щастието с мечтата на алчността, но добре, че е дъждът да измие мръсотията.

Добре, че е солта в сълзите, за да си спомним кои сме и от къде идваме. Добре, че са децата, за да ни кажат чистата истина. Добре, че е пенсионерката, която брои жълтите стотинки, за да се сетим, че трябва да ценим това, което имаме. Добре, че е скитникът, който обира фасовете от тротоарите, за да осъзнаем, че всичко е преходно.

Добре, че е самотата, за да събуди съвестта на сърцето ни. Добре, че е непознатата влюбена двойка, за да не забравяме как се споделяше обич. Добре, че е майката, прегърнала дъщеря си, за да знаем, че сме обичани най-малко от един човек и това е достатъчно.

Добре, че е слънцето, за да усетим, че сме живи и дишаме и добре, че е новото утре, за да разберем, че си струва.

КРАСИВО ВЛЮБЕНО 

Отказвам да забравя и не ме интересува, че вече не си част от живота ми. Споменът си е мой и нищо не може да ми го отнеме. Отказвам да забравя топлината на огромните ти ръце, когато държаха моите; отказвам да забравя аромата на дрехите ти, с които ме топлеше; отказвам да забравя, как ме разсмиваше или как ми обеща, че никога няма да ме изоставиш. Никога няма да забравя онова съобщение за лятната дъга. Искам пак да си говорим, просто така за пролетта на онзи прозорец в онзи коридор в сивия следобед. Помниш ли..

Ти си дух в спомена и тяло на хиляди километри от мен и не подозираш, как години наред стоиш там отляво и тупкаш – сърцето ми е твое, съзнанието ми е твое, цялата ми същност ти принадлежи. Никога няма да разбереш, не е нужно – искам да останеш такъв в главата ми – красив и идеален. Съвършенствата са само в мечтата, действителността е грозновата и недодялана. Днешното не е за романтици, а аз съм цялата емоция.

Онова тогава не беше любов, а чиста детска отдаденост – тиха, невидима, магическа зависимост. Тук става въпрос за обичане, а не просто за искане да бъдеш с някого. Аз не искам да съм с теб, невъзможно е. Невъзможно е сънят да остане сън, ако се превърне в бъдене. Чувството е най-красиво в съня, а аз обичам да ми е красиво – красиво влюбено.

ЗАРАДИ ТЕБ 

Заради теб ставам сутрин и не ми е криво, че е тъмно навън. Заради теб ставам сутрин и не

усещам, че е мрачно, дъждовно, заснежено, студено, мъгливо, горещо, задушно... Аз съм в твоя сезон. Усмивката ти е моята пролет, начинът, по който ме гледаш е топлата ми есен, прегръдките ти са слънчево лято, а начинът, по който ме докосваш са като снежинките на първия сняг по лицето ми.

Заради теб си лягам вечер със сърце, изпълнено с лъчи и мелодия на любима песен. Заради теб си лягам вечер с надежда, че утрото ще ми донесе трептенето на ново очакване.

Заради теб ми е по-сладка водата, по-сладък въздуха, по-ярко слънцето, по-синьо небето, по-чисто морето... Заради теб съм по-красива, по-усмихната, по-сияйна, по-обичаща, по-истинска, повече себе си. Заради теб цялата съм нежност. Заради теб не съм материя, а дихание, аромат... Ти си част от мен и аз съм част от теб – едно цяло. Заради теб съм съвършена. Обичам се, когато те обичам. Толкова съм жива. 

ПОНЯКОГА ЗАБРАВЯМ, ЗАТОВА СИ ГО ПИША

Понякога забравям, затова си го пиша, че страховете дебнат от ъглите на стаите и носят зловеща тишина на празна душевност, пулсираща по навик. Тихо е, празно е. Инерция. Автопилот. 23.00 часа. Горчиво кафе. Прегоряла вечеря. Изписани листове хартия. Следи от мастило.

Понякога забравям, затова си го пиша: кое е най-важното и дали си заслужава. Вечерта ми е клише. Въздухът е сух и гъст. Клепачите натежават, сънят ме обладава. Клетка по клетка... И докато пиша това, се сещам, че когато тръгвам, вървя напред с мисълта, че правя най-доброто, но се спирам, защото понякога забравям. Затова си го пиша.

И когато забравите, си го напишете, че независимо от страховете, които дебнат от ъглите на стаите и носят зловеща тишина на празна душевност, пулсираща по инерция, вие тръгвате, вървите напред, правейки най-доброто, за да си кажете накрая: Давам всичко от себе си и оставям частица аз на света. Заслужава си. Това е най-важното!