ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН СТОЛ

От утре е сега. Петък е в понеделник или вторник. Времето е плод на човешкото въображение. Да те боли зъб не е чак толкова лошо. Не знаеш какво ще те срещне по пътя до стоматолога, не знаеш на кого ще се случиш или какво няма да ти се случи. Късметът се разхожда по тротоарите на есенния град и подритва кестените. Листата пожълтяват, когато небето се натъжи. Цветята обичат хубавата музика. Пея на орхидеята за живота на човеците. Разпознава фалшивото. Детството ми е набор, ама детството порасна, а Drama Queen умря. Това беше. Сега просто е. Време е. Днес е. А днес любимият ми цвят е мелодия. Какъв ще да е този цвят ? Ами цвят мелодия, точка. Да не забравя да кажа и една думичка за любовта – „СънятНаединЛуд“. Нещо спрях да сънувам напоследък, но и лудите са на привършване. Но знам, че има още живи. Да сме живи. Като в цитат на Вазов. Чудя се кой ден от седмицата е сляпата неделя. И понеже в неделя обикновено ми се разваля компютърът, ако петък е в понеделник или вторник, сляпата неделя трябва да е в сряда. Не е в четвъртък, защото той копнее за петъка и въобще не познава съботата. Да, трябва да е в сряда. Сетих се, докато си стоях в хола, че проблемите ти обикновено седят на стола, на който ти седиш. И преди съм го казвала - щастието е гледна точка. Ако не го виждаш оттук, пробвай да седнеш на друг стол. Но да знаеш, че това, което се случва, се случва извън стаята със стола. Аз отивам да подишам въздуха отвън, ако искаш и ти, разходи се с мен, ще чуя твоята гледна точка. Ще ме намериш в есенния град най-вероятно в сряда, но не съм сигурна. Провери тогава. Ще съм седнала на моя стол и ще гледам, как късметът ми подритва кестените по тротоара, докато листата пожълтяват, защото небето е тъжно.

КОГАТО „F5“ НЕ РАБОТИ, ДАЙ МУ “ESC”

Когато станеш в седем, имаш малко време да помислиш... Да се сетиш, точно докато си пиеш кафето, преди да отидеш на работа, преди да отидеш в университета, преди денят да те качи на влакчето на злободневието и да пренебрегнеш това, че всъщност не обичаш кафе. Примерно. Аз се сетих нещо. Всеки ден си пиша списък какво трябва да направя и къде да отида. Днес нищо няма да напиша освен този статус тип „Dear Diary“. Не ми пука, кой ще го прочете, колко души ще го харесат и колко не. Правя го преди всичко за себе си и заради себе си и това не е егоизъм, напротив.

Мисълта ми беше, че се сетих нещо. Ще се изнеса от тази квартира, където учих по осем часа на ден и живях като робот...и живея като робот. Ще се махна от този град, който ми е чужд.

Ще живея в квартирата, където ще създам най-красивите си спомени и в града, където ще се чувствам като у дома си. Ако и на теб не ти харесва, „изнеси се“ и ти. Аз днес го направих – изнесох се от съжалението и носталгията и се нанесох наново с надеждата. Изхвърлих един чувал с минало и започнах да си подреждам настоящето, за да не стои във вчера новото ми утре. Щастието не е място, не е вещ, не е човек. Щастието е гледна точка.

Аз го виждам така – ще падна, после ще се изправя; ще сгреша, после ще се поправя; ще спра, после пак ще тръгна; ще го изплача и после ще го усмихна; ще забравя, после пак ще си припомня, ще ми напомнят; ще ме излъжат, ще дам Esc; ще зацикля, ще дам F5; първият път ще е глупаво, вторият път ще е скучно, третият - тромаво, след това ще го прочета пак и пак, и пак, докато го напиша хубаво. Да, сега като го изписвам, осъзнавам, че животът си пада малко шизофреник, но какво да го правим, наш си е.

В началото е трудно, след това пак, накрая вече е приключило. Всичко се подрежда в някакъв глобален порядък. Понякога го разбираме по-бързо, понякога по-бавно, но накрая всичко се подрежда. Утре ще си направя фреш и няма да пия кафе, дори да трябва, просто защото сутрин обичам да пия фреш, а щастието се съдържа в обичането, не в трябването.

НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.

ЗАБЛУДА С ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че нещо ми се е изкривило напоследък. Хич не ми се чете, как мечтите изгарят в книжните фенери, как обещанията се разтварят в морето, как детството си отива, как любовта е маркетинг, приятелството – два месеца лицемерие или денят - Ctrl+С, Ctrl+V. Няма как да е така, щом есента пие класическо дайкири и си топли краката в морето, което ме изпрати заедно с лятото до брега и тогава така беше - спрях думите на стоп и ме отведоха до историята на една заблуда.

Нека поговорим първо за това, че не ми се вярват въобще невероятни неща, такива като тези по-горе, пък после ще се върнем на заблудата или зачеквайки темата съм точно върху нея с двете пантофки таман. Мисля да я стъпча. Грациозно. Или пък не. Както заслужава с истината на едно откровение колко на сериозно ни е взел смисълът.

Знаеше ли, че си писател. Ако не знаеш, да ти кажа. Ти си авторът на днешния вестник, дето го наричаме още утрето. Пфф, че обикновено. Въобще не ми харесват ала – бала, черно-белите неща. И тук е моментът цветно да открия тезата на заблудата с антитезата на едно шарено умнозаключение с не-претенцията да бъде всеобществено прието, да не останем накрая тъжно заблудени, че сме се заблудили от образно разнообразните валежи от разочарования, от чудовищата под леглото, които между нас им казваме страхове и от срещата с хората на другите мисли, другите чувства и другостта на другото.

Та, заблудата е с чувство за малоценност, което иска да ни вмени. Затова ако не ми вярваш, че хартиените фенери изпълняват желания, отгърни на следващата страница от днешния вестник и ще видиш, че преди малко е било написано. Прочети си го пак. Да не забравиш. И когато го прочетеш, кажи ми не е ли по-разбираемо за разчитане въпреки разтворените обещания, как морето удържа на думата си. Винаги съм вярвала, че животът ми предоставя най-щастливия смисъл, а пък моята задача е да го напиша достойно - красиво в следващите издания, така ценно, че да се помни дълго и да се разказва с усмивка.

Тая история със заблудата още не е завършена. Ама няма да я пиша повече, че думите вече се измориха. Само ще си препрочитам заглавието и ще се сещам... Ако случайно забравя, някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че мечтите ги сбъдват книжни фенери от копнежи; че морето спазва обещанията си за бъденето по-нататък; че детството може да порасне малко, но винаги остава; че любовта е чисто бяла, а приятелството е вековно дърво и че денят ни е  взел толкова на сериозно, колкото смисълът се крие именно в новия такъв.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН! :)

ЗА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

или едно бурканче лютеница

Пиша ли, пиша. Никой не ме разчита. Не се учудвам. Дори кожата ми вече не ме побира. Дробовете ми не могат да ме вдишат. Тухла безхаберие. Разтварям си я всяка сутрин в чаша ароматна наивност и си я изпивам на малки глътчици. Пия, но не мога да преглътна. Тухла в гърлото. Пука ми, както се вика по нашенски - „бърка ме“. Този път може ли да не си признавам... Ей, така ще си стоя, ще се усмихвам и все едно нищо „не ме бърка“, все едно нищо не си мисля. Защото измисля ли го на глас, ще се разчуе...

...За бурканчето лютеница.

Как за едно бурканче лютеница блъскаш днес. Ама не във фитнеса за здраве, а навън за лютеницата, дето ти взима здравето. Ставаш в шест, прибираш се в седем и какво... Сядаш на масата в кухнята, запалваш поредната цигара, от онези контрабандните, и си казваш днес блъсках за децата. И утре така. За децата. А децата отдавна навършиха трийсет години, взеха „висше“, започнали са да блъскат в някой офис в големия град за шефската мечта и ти се обаждат веднъж в седмицата, да те чуят как си, имаш ли още сили да блъскаш. Една, две години, докато изблъскаш до...

...БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА -

да изучиш „децата“. Да им завещаеш семейния „бизнес“. А ти да си караш старините с бабата в къщичката на село и да си гледаш зеленчуковата градина. Сещате се – домати, чушки, такива неща. За лютеницата. Ще я консервираш. Да има - да има за зимата, да има за децата. Летните ваканции внуците ще идват на село и ще те учат на компютъра, а ти ще им разказваш, за какво е било на младини и какво е сега. Примерно. Перфектен план с едно „обаче“.

Обаче – то е в уловката, а уловката е между редовете на бурканчето, в което има всичко друго, но не и ЛЮТЕНИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Малко сме забравили рецептата и забъркваме, каквото ни предложи времето, а времето ни предлага от онези тухли безхаберие, с които започнах в началото. Същите, дето си ги разтваряме в кафето всяка сутрин и изпиваме с надеждата, че ще ни изкарат от безсмисъла на еднаквото. А накрая, прибираме се вкъщи, изморени от работа, палим една цигара на масата в кухнята и изтъгуваме мечтите си, затворени в преспапието на секцията в хола, събрало праха на годините, които отпечатват грозната карта на живота върху лицата ни.  Да, грозно е.

    

Но не пиша, за да загрозявам. Този път пиша, за да бъде прочетено, за да бъда разчетена. Това е историята на моето време, но не е моята история. Надявам се да не е и твоята. Мечтата ми е, да не е и историята на времето на моите деца. Моята история започва по подобен начин, но с едно бурканче кисело мляко. Старая се, да я разписвам по-различно. Не за нещо друго, ами накрая да не стане пак, че блъскаме за празни буркани и понеже става дума за лютеницата, ще ви разкажа за киселото мляко някой друг път. Обещавам си, тази история ще се хареса повече.