КАК СИ? ДОБРЕ ЦЯЛО И ДОЛУ ГОРЕ В ПЕРИОД

Баба казва: „Като махнем лошото сме добре.”

това не е история за позитивното мислене

Когато нямаш идея как да започнеш, просто започни. Ако ще да е понеделник. Още преди Мария да ви го говори, се беше започнало. Историята на днешното днес. Така както аз я виждам през очилата на моята гледна точка. От вас зависи как ще я прочетете. Тя е само за хора с безпорядъчна логика. Пригответе си кафе, но както го обичате, не както трябва. Настанете се удобно.

СТАРТ.

Филмът на новия ден е. Например вторник, че понеделникът ще започне да киха от толкова много споменаване. Бедничкият понеделник, ако знаеше, колко много хора го мразят. А ако човек знаеше, колко го ненавиждаше понеделника.

СТОП.

Отначало. Та, вторник е, ама на него хич не му е до теб, пък и на теб не ти е до него – чаровна споделеност от ежедневен характер с дъх на инерция. Слънцето се разхожда по ръба на чашата ти с кафе без захар и се оглежда в недоспалото ти изражение и докато трябва, е време…

Любопитно!

Един час делнична сутрин обикновено е приблизително равен на 14 минути.

„Мария ви го говори”

Трябва да тръгваш за работа. Излизаш. Трябва да шофираш по разбитите улици. Трябва да чакаш в задръстването. Трябва да намериш място за паркиране. Трябва да си сложиш зрялата професионална уравновесена физиономия. После трябва да се усмихваш на клиентите, защото трябва да покриеш таргетите. Трябва да излезеш в обедна почивка.

ПАУЗА.

-          Здравей, как си?

-          Добре съм, ти как си?

-          Добре.

Дали? Надали. Ако животът беше математика, то средно аритметичното на действителното ми състояние представлява функция от гледната ми точка върху глобалните обстоятелства, която е приблизително равна на добре цяло и долу-горе в период. Опитай да го начертаеш върху координатната система на любопитния от горните редове. Не става. И в този безпорядък от мисли. Ако те питат как си, винаги отговаряй, че си добре, защото и без това никой не го интересува как си. Добре де, повечето не ги интересува. Хората, които ги е грижа наистина, питат по друг начин. Просто не питат. Ще ги познаете.

Помниш ли, до къде стигна. Аз ще ти припомня. Стигна до там, че си тръгнал нанякъде по път, който не води никъде, но за да стигнеш все пак трябва да минеш. Трябваше да приключиш работния ден и след това трябва да напазаруваш за вечеря. Трябва да си приготвиш нещо за ядене. Трябва да си легнеш рано, защото утре трябва да станеш рано. И ще е сряда и на теб няма да ти е до срядата и на срядата няма да й е до теб и т.н. Познато ли ти е?

Ако отговорът е позитивен, честито! Ти си хамстер и тичаш по лентата на филма „Трябва и т.н.”. И за да не се стига до там да го гледаш в четвъртък пак просто седни на друг стол, от който ще виждаш по-добре, как слънцето ти се усмихва на повърхността на чашата ти с кафе и те кани  на разходка до работа. Трафикът ти пожелава успешен ден през любимата ти песен, бюрото е препълнено, толът е неудобен, но пък wallpaper-ът е върхът, а клиентите… Кой ти говори за клиентите, време е за обедна почивка.

-          Здравей, как си?

-          Добре съм, ти как си?

-          Добре.

Но си добре, не защото трябва, а защото си добре.По-хубаво е да гледаш от това място, нали?

Просто си пий кафето, както го обичаш. И тук въобще не става дума за кафето.

И ВРЕМЕТО МИНАВА

Превърнах се в капчици от дъжд,

затова вали, вали непреодолимо.

Искам да измия, но ме лъже

времето не е лято – чиста зима.

Облаците натежали са от тъга.

Гърми им се, а чадърите до един не се отварят.

Няма сламки, щом тъгата е вина.

Прошка - най-нещастният удавник.

Заприличах на мокър тротоар.

Минават всички с калните обувки.

Кръстовище съм, малка спирка, светофар,

локва, смачкан вестник, недомлъвка...

Превърнах се в капчици от дъжд,

защото да валя ми е необходимо.

Как времето ще спре да лъже

без валежи, без да изчисти, без да мине.

ИСКАМ ДА ВИ РАЗКАЖА

кой събира днес млякото

Добре, че настинах, за да седна да пиша. Събота е, а температурата е 37,5. В мен. Слънцето е на друго мнение, разбира се. Не си Мария, ако не си наопаки. Вирусът се казва Носталгия и си пие кафето с вдъхновение и малко Парацетамол. Днес иска да пише за един човек и ще го напише. Макар че това е четвъртият документ, който отварям, но този съм решила да го завърша, ако ще да стане книга, ако ще да ми отнеме целия остатък. Защото е от значение и си струва да бъде написано, поне за мен. От мен.  Струва си да бъде прочетено... за един човек, който винаги ми вдига телефона. Искам да ви разкажа.

Миналата година между редовете на „едно бурканче лютеница“ (виж. „За българската мечта“) обещах да забъркам моята история, а аз винаги си изпълнявам обещанията. Историята не съдържа домати, а мляко. За мен млякото не тежи 400 грама в пластмасова кофичка на регала в кварталния магазин. За мен млякото се съдържа в моето семейство, струва по някакъв начин моя смисъл и тежи един цял живот. Даже не знам как ще го побера в едно бурканче, в един текст...

(трети увод за щастие) 

От Габрово съм. Живея в един град до морето. Дойдох един ден преди седем години и останах тук, за да си тръгна от вкъщи. Сега не знам кое е мой дом, но това няма значение. Или пък има? Не се прибирам често. Грях бера с моите две връщания на година. И тежи, тежи точно толкова колкото гузната ми съвест, колкото една бучка спомен. А най-трудно я преглъщам  в събота и неделя, когато се обадя по телефона и чуя ведрия глас на човека, за когото всеки уикенд е понеделник , но винаги ми вдига телефона, дори да не може да говори, дори да не иска да ми сметне някоя задача или да ми каже, колко харчи една електрическа крушка.

Той, ЧОВЕКЪТ, ще го познаете по главните букви, почти няма почивен ден и работи по 12 часа. Събира мляко. И на въпроса: „Защо не си починеш?“ човекът отговаря: „А кой ще събере днес млякото?! Ще си почивам, когато остарея.“  Смее се. И той не остарява и до днес. Само малко по лицето, но това е от усмивките..., добре де и малко от мен, малко от сестра ми, малко и от мама и от другите малко... Човекът, който винаги ми вдига телефона е човек, който никога не бърза, не бърза да остарее, става всяка сутрин в 6.00 часа изморен, но с желание за вървеж напред, заради отговорността на чувството за грижата за ближния. Шофира цял ден и се прибира в 19.00 часа с някакво сбъркано чувство за хумор. И винаги ще те разсмее. Не знам от къде вади този дух. Сигурно си го държи в джобовете и си го ползва по малко всеки ден. Небе ми е цялата ситуация с позитивното мислене. Дава и на другите. Винаги. И утре пак.. В 6.00.

Този човек няма да ми се скара, няма да ме упрекне, няма да ме „посъветва“, няма да ми повиши тон както правят обикновено хората, в моя случай мама. Само ще ме погледне, а повярвайте, този поглед е смразяващ ....или ще въздъхне в слушалката така, че да ми удави целия егоизъм, цялата женска драма и почти цялата детска градина, чиито сбор съм аз. Човекът не ми се обажда често, за да не ме притеснява, но пък винаги ми вдига телефона. И почти винаги ми казва: „Не се тревожи за нищо, тате.“ И това е моят смисъл, тук е моят дом. Скрила съм го отляво, където тупка чувството за щастлива благодарност от имането на такъв бряг, на такова убежище. И въпреки че съм дъщеря на баща си, не съм като него, нямам и грам от неговата мъдрост, от неговите очи за нещата от живота. Още се уча.. Цял живот ще вървя след него. Дано го стигна.

А кой ще събере днес млякото? За други не знам, но със сигурност баща ми. Пожелавам си малко от неговия смисъл. Има значение и си струва да го видиш. Аз го виждам всеки ден на регала в кварталния магазин в пластмасова кофичка от 400 грама и ми казва: “Не се тревожи за нищо, тате!“

ЗАЩО ПЛАЧАТ ТОЧКИТЕ

Слънце е в неделя, не ми се вали.

Морето – небе, небето - море и прочие...

На пейка една точка стои и тъжи,

тъжи си на края на едно многоточие...

Неизказани думи, непрочетена мисъл,

объркан словоред запетайка и прочие...

Един човек е писал и не си дописал.

Въздъхнал в точка и едно многоточие...

Изморили се буквите и знаците даже.

Думите не стигат до края и прочие...

Понякога нищо не искат, не могат да кажат,

затова точките плачат. Край. Многоточие...

ТРЪГВАМ

Събрах си чувствата и ги сложих в торбичка
запазих ги за някой друг живот.
На този безчувствието по` му прилича,
когато потрябва стои на бюрото
точно до онзи син химикал,
с който се пишат студени съобщения
и ставаш на точка без запетайки
ти си краят на едно тъжно изречение.

Думите се изгубиха в едно обещание,
на което му бяха доста къси краката,
затова моят аз, душата ми и компания
ще си стегнем багажа и ще идем в гората,
където дърветата ще са наше убежище
и няма нужда да бъда безлична
няма нужда да не бъда себе си
нито да слагам чувства в торбички.

Това тръгване искам да е постоянно,
макар че в понеделник съм пак на бюрото.
Мисля да си остана аз, такава-странна,
нагазила с всичките си чувства в живота.

КЪДЕ СА ЧОВЕЦИТЕ

Изморих се от хората на мислите,
от споделената социална самота.
Издирвам човеците наистина,
скрити са при другите в шума.

Изморих се от хартиени изражения,
изрязани от ежедневен сив шаблон.
Delete, insert, в този ред – забвение.
Днес е вчера – copy/paste синдром.

Изморих се, тясно е в клетката -
„Как си днес?“, „Добре, ти как си?“.
Ключът е между редовете, зад решетките
из „Мислите на едно клише във фрази“.

Изморих се да пиша, непрочетена
и думите ми да се давят в забрава.
Не бягай, за да стигнеш заключението.
Разходи се, почети и стигни тогава.

Изморих се, много се изморих от хората.
Къде ли са човеците сега?
Там някъде, където в основите
има коренче, наричат го душа.

КЪДЕ Е ЛЯТОТО

Обичах на петъка горещия шоколад.
От книгата ми остана чувство за красиво.
Обичах да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичах да се срещам тайно с морето,
подведе ме за бъденето по-напред.
Помня, че се срещахме тайно там, където
сипа ми в чаша мидички с късмет.
Обичах спомените си в рапани да събирам,
напомнят ми за един ноемврийски листопад.
Мечти на пясък още си намирам,
нови си измислям. Мечтая пак и пак...
„Къде е лятото?“ - попитало морето.
Мъчно му е много, как можело така -
студът да разбие на слънцето сърцето
и да остави без лъчи самичка пролетта.

СМИСЪЛЪТ НА ЖИВОТА

В прозата има продуктово позициониране

Вървях следобеда на един уикенд по пътя. Знаете го този път..този, който води до никъде, ама трябва да минеш по него, за да стигнеш някъде. Та, вървях си по пътя, а лошото време ми се радваше и така до един светофар, където се засякох с един смисъл на живота, който чакаше да светне зелено. Младостта му говореше, но никак не му отиваше.

„Искам да мине времето. Искам да идва вече рождения ми ден и да си получа iPhone-а. Искам да се снимам и да споделям с приятелите си. Искам да съм нормален човек. Не с някаква Nokia”.

Из „Терзанията на една кльощава тийнеджърка“

........................................................................................................................

Учудих се. Замислих се. Проверих колко е часът на телефона,между онова другото и това, случайно неслучайно телефонът ми е Nokia. Усмихнах се. Светна зелено. Пресякох. В този ред, радвах се на лошото време, а зад гърба ми остана онзи "смисъл на живота". Да...така един „ненормален човек“ просто си продължи следобеда на един уикенд напред по пътя за някъде и му беше добре, защото знаеше, че тръгна от никъде, пресече и стигна

НЕ МИ СЕ ПИШЕ

Не ми се пишат повече писма,
защото вече всичко си написах.
За щастието, тъгата и онова,
което уж любов е, но е липса.
Не ми се пише повече така -
непрочетено и някак неразбрано.
Искам само да си легна и да спя,
и да спя, и да не мисля, и да забравя.
...................................................
Измориха ми се думите, ще спра
да чуя тишината как ме диша.
Не ме чети, няма ме, мълча -
просто повече не ми се пише!

Докато се опитваш да запълниш кръгчето с квадратче, мозайката никога няма да пасне!

ЗАЩОТО ТАКА МИ ХАРЕСВА, НЕ ЗАЩОТО ТАКА ТРЯБВА

или как се готви щастие

Как се готви щастие? Слагам от малките неща. На фреша сутрин слагам малко свежа мента, а на кафето добавям мляко. На сладкишите винаги слагам повече захар, за да са по-сладки, а на баницата повече масло, за да е по-хрупкава. Моята мусаката е без заливка. Когато се прибера вкъщи и правя кафето на мама, винаги ми казва, че моето е по-вкусно. Вероятно е права, защото го приготвям точно така, както го обича. На книгите добавям ароматна свещ, а на чая – една супена лъжица мед. Любимият ми шоколад е черен с ядки и най-обичам да си го изяждам сама. Масата във всекидневната подправям с лалета, страха - с песен, тъгата - с проза.. а самотата – с поеми. Гледам да не предозирам с тривиалност. Когато съм щастлива.... Щастлива съм, когато съм щастлива и ми личи. Чарът на бюрото ми е в подредения привкус с щипка хаос за украса. На съобщенията слагам усмивки, а при имейлите точно по ръба на досадата прибавям шеговито-неинформативни послеписи, между три и седем броя за щастие. Така обичам. Обичам да съм навреме, затова рядко закъснявам, да не кажа никога. Ако се случи, то ще е нарочно. Обичам да започвам диета на странни дати, като 4, 13, 14, 28 – обикновено – винаги от утре. Не обичам кръглите числа, затова ако трябва да стана в осем, нагласям алармата за осем и четири. Нито прекалено късно, нито прекалено рано и спя с 4 минути повече. Ям десерта преди основното. Връщам се на хубавите моменти в книгите или филмите. Обичам да пея в банята и в кухнята също, и в хола, случвало се е и в спалнята. Слагам по-малко сол, за да усетя истинския вкус. Понякога не се получава. На какаото добавям ванилия, на салатата с цвекло – орехи, а на зелената салата – грейпфрут. Обичам да говоря на децата все едно са възрастни, да се гримирам така, че да не личи, че съм гримирана и като цяло да оставям на всичко по нещо от себе си, защото моят начин е да правя нещата по моя начин и така ми харесва. 

Обичам гордостта на Стара планина

и бурното сърце на Черно море.

Както в огледало в седем Рилски езера

оглежда се синьото родно небе.

Обичам на Янтра пъргавия танц,

златния дъх на добруджанското жито,

как тихият шепот на мъдрия Балкан

разказва за героите в боевете на Шипка.

Обичам мириса на казанлъшките рози

и подбалканските лавандулови поля.

Между Марица, Тунджа и Соколица се носи

мелодия на горите от Сакар планина.

Обичам вълненията на Рада Госпожина

и Константиновия път „До Чикаго и назад“,

Петко - Славейковата „Татковина“

и на Христо Смирненски - „Цветарка“.

А пък нашето знаме най-много си го обичам

настръхвам пред неговите живи цветове

и горда българка днес се наричам - 

нося бяло – зелено – червено сърце.

Още не тръгвай. Остани съвсем мъничко...

...ей толкова мъничко, докато заспя.

Много е студено и сиво, и облачно,

не ме оставяй дъждовно сама.

Огради ме в кръгче, начертай ми квадратно,

оранжево слънчице с много лъчи.

Разкажи на тъжното време накратко,

как внезапно в съня ми ще спре да вали.

Но прегръдка не стига, заключи ме в ръцете си

и остави ключа в онова чекмедженце.

Когато си тръгваш провери в сърцето си,

оставих от моето голямо парченце.

Не ми го чупи в бележки за сбогом,

пази ми го тихо и свидно, и здраво.

При теб да си тупка се чувства удобно

и аз пазя твоето да ми тупка отляво.

Така че не тръгвай, подръж ме за мъничко...

...ей толкава мъничко, докато заспя.

Ръцете ти правят съня ми безоблачен - 

знам, че съм с теб и не съм сама.

МОТИВ С ЧУВСТВО ЗА АЛИЕНАЦИЯ

или Защо? Защото е модерно!

Мотивът на днешния ден е с чувство за алиенация и говори за модерния човек. Този, който става в седем, пие кафе с мляко „без захар“ в колата, започва работа в осем, храни се „здравословно“, има средно неаритметично 500 „приятели“ във Facebook и двама приятели без кавички в най-добрия случай. Модерният човек ходи на психиатър, защото е модерно да си под стрес и защото 2/3 от тези приятели в кавичките са в депресия. И той в кюпа, защото е модерно. А истината винаги стои по средата на междуредието на тази проза, която ти сам си си написал и ти крещи „Защо?“, пък то – „защото“ те зашлевява всеки път, когато се прибереш след работа в квартирата с четири празни стаи. Денят ти приключва чрез команда Ctrl+C/Ctrl+V от предишните дни със скъпа 200 грамова ГМО вечеря в ресторант на маса за двама без един и уж си с някого, защото си сред многото, но все пак сам. Но нали така са всички. Защо ли? Защото е модерно!

Модерно е да кликаш с мишката, да пазаруваш от МОЛ-а и „да изчистим България“, ама само един ден, а от природата да е останала само една саксия с мушкато на терасата. Модерно е да четеш книги, да споделяш цитати, а литературата да е Copy/Paste под формата на docx файлове. Сега е много актуално позитивното мислене, което  може да  видиш само в книгите и приятелството да е социална мрежа, а ти между онова другото и това си се превърнал в иконка на компютъра долу в дясно и на челото ти пише Recycle bin. Единствената опция е Delete. И когато започнеш да се чистиш от боклуците на мислите на другите, осъзнаваш, че си изтрил част от теб и тръгваш това тръгване по пътя към  себе си обратно, защото си се изгубил между редовете на тази история, в която си попаднал, без да знаеш, че ти си главният редактор. Ами казвам ти го, да си знаеш, че ти си авторът на вчерашния, днешния, дори на утрешния ден и само ти знаеш, как да си напишеш щастливия край.

Вчера беше, сега е днес, а днешното ти „пише“ съобщения на латиница от iPhone – а си  и слага деня ти в кавички, а ти да си толкова изморен от метафори и от тичане в опити да изпревариш времето. Знаеш ли, че светът няма да се свърши, ако спреш и се огледаш малко. Я вземи да му отговориш с едно хартиено писмо, да видим какво ще стане. Да видим модерен ли е смисълът от малките неща, дето си забравил във вътрешния джоб на марковото си сако. Ама му напиши значението на висок глас, че да те чуе, колко насериозно го е взела илюзията за „Защо“, пък то - „защото е модерно“, да не е хич модерно.

ОБИЧАМ ТЕ, ПРОСТИ МИ

„Душата ми е пленница смирена,

плени я твоята душа! - пленена,

душата ми е в тихи две очи,“

Тя пише и говори, но мълчи

с поглед на обичащо лице

душата ти е душа в едно сърце.

Душата ми е неизпратено писмо,

написано с думи неразбрани.

История с многоточие и все едно

душата ти е в моята събрана.

Душата ми е нощното небе

не е сама, звездите са с нея.

До люлката луна едно дете

душата ти без облаци люлее.

Душата ми е горе на тавана -

една дървена кутийка с ключе.

Заключила съм част от тебе само,

душата ти е от моята  парче.

Душата ми е тихичка поема

шепнат нещо влюбените рими.

Нещо за душата ти на тема,

че моята обича те. Прости ми!

"Всъщност - каза си Ади - проблемът, в крайна сметка, винаги е един и същ! Хората се боят да бъдат самодостатъчни, изнасят щастието си извън себе си, възлагат го на други хора или обстоятелства и стават зависими от тях..."

"Ако животът не е чудо", Ивинела Самуилова

"Има някаква граматика на остаряването.
Детството и младостта са пълни с глаголи. Не те свърта на едно място. Всичко в теб расте, блика, развива се. После глаголите постепенно се сменят със съществителните на средната възраст. Деца, коли, работа, семейство - съществителните.
Остаряването е прилагателно. Навлизаме в прилагателните на старостта - бавни, безбрежни, мъгливи, хладни или прозрачни като стъкло.
Има и математика, проста теория на множествата.
Променяме пропорциите на света с годините. По-младите от нас стават все повече, по-старите застрашително намаляват.
Иска се известна смелост в остаряването. Може да не е смелост, а смирение."

"Физика на тъгата"
Георги Господинов

ЗАКОН ЗА ЕТАЖНАТА ЛУДОСТ

Хммм.. дори не знам как да я започна таз‘ прозаична рекламация със статут на статусен хейт, клас мрънкане, разред оплакване, семейство „Писна ми“, вид „Няма такава държава“. Ако щат‘ да ме сезират органите на „реда“. А дано, ама баш не съвсем..., щото имам свобода на словото и лазенервено, незаконопреследващо някои хора имат и свобода на действията. Така започвам умопомрачено като днешната ми героиня. Като няма кой да се разправи с нея, аз ще взема да я напиша, че да ми мине гнева, ей така за утеха.

Няма да напиша името на моята героиня, защото не си заслужава писането. Става въпрос за около 55 годишна жена, психически отклонена, с която живея в съседство за мъка или нерадостно нещастие. Не съм психиатър, че да поставям медицински диагнози, затова ще я накича с литературна карикатурна характеристика на побъркана със склонност към налудничави прояви във физическа, психическа и словесна форма, породени от нечовешко поникналата в съзнанието и там, където обикновено стои човешката душа, в случая черна дупка, злоба. Този апокалипсис на нечовешката природа (доста е тежичка горката, заема цяло стълбище) е доста изобретателен, когато трябва да се намеси в личното ти пространство – ще те замери със зарзават, ще те полее с вода, ще те назове с имена, с които се обозначават т. нар. леки жени, ще те заплаши с физическо насилие, ще те заключи отвън, ще ти разбие мазето, ще те ограби и прочие. Съседка за чудо и приказ. Излязла от цял филм. Истински гений, който не може да бъде разобличен в гениалността си. Горката, нейното изкуство да минава винаги номерът на един луд, ще си остане в анонимност. Не е честно, тук говорим за артист от висок ранг с нечувана дарба да се противопоставя престъпно на светогледа на всички хора, в това число съседи и да не бъде преследвана от никого. Много моля това да не се допуска. Пиша го на висок глас, та дано се разчуе.

Пиша си го за утеха и затова, защото имам нужда да повярвам в нещо и в някого. Днес малко хора са за вярване и малко места останаха за оставане. Затова всички тръгват това тръгване и си отиват за постоянно. А България няма да разпознават като родина, а като държавата, където всички правят каквото си поискат безнаказано!

НЕКА СЛЕЗЕМ ОТ ЗЕМЯТА

Извинете,

бихте ли ми спрели тук.

Да, ще слизам от земята.

Ще намеря още някой луд,

на когото стягат му крилата.

От облаци ще си направя дом,

а в градина от лимонови дървета

ще влизам всяка сутрин с взлом

и с лимонада ще си пия аз кафето.

Искаш ли и на теб така да сътворя,

само, че с една градина от лалета,

една налудничава баш мечта -

звездите – пясък и море ще е небето.

Със себе си единствено вземи

малък сак с разумна неразумност.

Чадър не трябва, няма да вали.

А и луна вземи, нощем да не ти е тъмно.

Не, не, аз ще съм си в моята мечта,

ти своя не може да си нямаш.

Да, в моята съм си съвсем сама,

но ако искаш може да останеш.

По равно ще си разделим небето,

ще потънем временно в забрава.

Ще ми подариш от червените лалета,

а аз в замяна, ще ти сипя лимонада.

Ще е много готино, не се плаши

на мое име ще е мечтата

и в понеделник ти пак ще бъдеш ти,

а аз пак ще сляза на земята.

ТОРТА ПОСРЕД ДИЕТА

Каня те да пием чай у дома
от онзи гадния за имунитета.
Ще си лафим тихичко с дъжда
и ще ядем торта посред диета.
Тази е с неприлична доза шоколад
и ванилия, кръстих я „Шоко Трепарати“.
Как да откажеш на човек в беда
и на една тайфа въглехидрати.

Хайде, хайде никой няма да ни види през нощта
после ще се разходим в студеното време
и без това не мога да заспя
държи ме будна тази поема.

Когато си долу, звънни да отключа,
не за всеки е отворена тази врата.
От предишните гости се научих
да не давам на никого ключа.

Забравих нещо да ти поръчам преди-
донеси ми лодка и шал за утеха,
че нещо не иска да спре да вали
и раздадох почти всичките си топли дрехи.

Не ме гледай с укор сега
обичам да плача вечер с небето.
Думите са с мен, не съм сама
скривам тъгата между редовете.

Имам нужда да повярвам в някого,
щото много малко хора са за вярване.
Изморявам се да пиша за това понякога,
лутам се между онова тръгване и това оставане.

Ама и аз каква съм домакиня,
нека да ти сипя още чай.
Искаш ли от тортата със странното име?
Аз ще приключвам с утехата май.

И времето изпихме за студена разходка
станало е три и шест сутринта.
Благодаря, че ми донесе шал и лодка
и че яде торта с мен в дъжда.

СЪБОТАТА НА ЛОШОТО ВРЕМЕ

Събота е, събуди ме дъжда.

Сама съм с лошото време.

Ходя с разрошена коса,

боси крака и пиша поема.

Направих кафе на новия ден

с мляко и захар, както го обича

и един фреш от грейпфрут за мен,

гледайки как дъждът се изтича.

Студът ми говори със смръщени думи,

небето тъжи за летните дни.

Опитвам се да го стопля с рими

и от мъка най-сетне да спре да вали.

Получи се сякаш. Продължавам с плана

да нямам план и да живея така -

мръсните дрехи ще пусна в пералня,

а от спомените ще избърша праха.

Досега съм живяла както се очаква -

облечена в план и обута с правила.

Шик е да потънеш в деня до лакти

 и да нямаш време, и да си сама.

На мен това никак не ми изглежда редно:

да съм инертна като дълга река.

Мисля вече да не съм модерна,

обичам да ходя с боси крака.

Обяд е и още съм с рошава коса.

Без чорапи съм в тази поема.

Мирише както мирише след дъжда

и не съм сама, с мен е лошото време.

ЩЕ МЕ СРЕЩНЕШ В СЪНЯ

Чака толкова години да заспя

и тръгна на разходка със звездите.

Нахълта непоканен в съня,

щом спряха на часовника стрелките.

Сънувах, че ме зави с прегръдка,

после стопли ледените ми ръце.

Нужна беше само една целувка

да си спомни едно забравило сърце.

Как обичаше тихичко наум

от страх да не бъде отблъснато,

затова не каза нито дума,

остави да си идеш, пусна те.

Познах те по чувството за потъване

в две морета - влюбени очи

и по дъха на студ, студа от тръгване.

От обичта ти нищо не личи.

Затова не може да ме изчакаш да заспя

и да ме обичаш само в съня безсънно,

а после да ме оставиш пак сама

без звезди, без луна – на тъмно.

Пиша ти последно за това,

не, не искам да ми отговаряш,

отдавна заключих тази врата

и не се опитвай да я отваряш.

Зад нея не стои същото момиче,

сега избягвам да летя.

И без крила мога да те обичам,

ще ме срещнеш единствено в съня.

КАКВО ДА ПРАВИМ С ЛОШИТЕ ДНИ

Когато тръгнеш, пътуването обикновено е точно една цяла вечност. И вчера така: едно пътуване беше една вечност, а вечността – приблизително 6 часа преминаване с времето в пространството.

В автобуса миришеше на хората, а хората миришат на днес от миналите дни – понякога хубаво, понякога лошо. Явно вчера е бил един от тези лошите дни за повечето.

Призля ми разбира се – нещо беше легнало на гърдите ми и ме задушаваше. Не е като да не се е случвало и преди. Уж въздух, ама на парчета – гъсти и тежки. Всичко се движеше, всичко се чуваше по отделно. Беше обстоятелствен безпорядък, дето те кара да се усещаш налудничаво. Какво е чувството за луд? Чувството на един луд за луд е оксиморон – докато бързината се движеше бавно се случваше мократа сухота в топлия студ и сякаш цветна безцветност изпълваше нощния ден...

Вчера беше, сега е днес. А то, днешното е седнало само, сред толкова много хора на масичка за двама. Там, където си чуваш мислите за мислите на другите. Социална асоциалност в един софийски МОЛ – фабрика за прози с разнообразен характер. Настоящата е за срещите и хората.

И докато обядът ми се отразяваше на повърхността на чаша зелен чай с мед, срещнах няколко човека – човекът в обедна почивка, човек с неговия човек, човек със самотата си, човек с детето си, човек с проблеми, човек в рутина, един малък човек, един голям човек, човек в безгрижие, гладен човек, жаден човек, един, който идва, друг, който си отива, човек с така нататък и аз – човекът, който пише за другите хора.

И те като онзи лош ден преминаха през мен и ми оставиха за спомен отговори: Ако един лош ден  е цяла вечност,  то тя ще трае само няколко часа. А какво да правим с лошите дни? Пътуваме през тях, взимаме отговори по пътя, докато стигнем до новия ден. Колко да е едно пътуване  - точно колкото една цяла вечност.

НАРЪЧНИК ПО ТРЪГВАНЕ НА ЕДНО КОШЧЕ

Преля. Кошчето. И не е в това проблемът. Проблемът е, че от някои боклуци ми тежи. Щото ме е грижа, толкова, че чак не ми се говори правописно. Ако животът беше уравнение, щях да го реша, защото съм добра по математика. Но не е. И добре, че. Представяш ли си да го бях решила. Апокалипсис. Няма значение, животът не е точна наука, затова сега, докато ям изгорелите си пуканки, си стягам багажа. Пак ще се въобразяваме в търсачи. Защо веднъж търсеното не ни намери?! Бииип, изтече времето за отговор на този въпрос.

Следващия. А той е: какво да сложим в сака? Между другото съм сама. Време е да попеем. Песен, която не знаем. Някоя нова. Готово и сакът пак си идва на думата. Изглежда не може да побере необходимото, а необходимото е НЕ, МОГА и СЪМ. Да, така ги правят днешните сакове – да не могат да поберат и един нов ден. Тежичко ми дойде нещо, ама ще си го нося така. Може някой по пътя да помогне. Ако не, здраве да е. Въпреки че точно в момента здравето го боли гърлото. Ама пък пеенето ми се получава. Уж, ама не баш. Бях, каквото съм била, сега СЪМ, МОГА и казвам НЕ, почти.

Това с чувствата е много прецакано и глупаво на всичкото отгоре, един щастлив край не може да измисли, пък не е най-сложното нещо на света. Понякога не е за издържане цялата работа. Прекалено трезва съм за такива неща. Както и да е. Май това е всичко. Само да не забравя нещо... А, да, забравих да забравя...

Тръгвам. А боклукът съм го събрала в една папка с прози. Спокойно, не съм казвала на никого, скрила съм го между редовете, а вместо кошче съм оставила торби за смет. По-лекичко е някак.

НЕИЗПРАТЕНО

Нямам смелост да призная на глас,

затова тихичко ще го изсричам

в неизпратено писмо, затова как аз

не съм влюбена, просто обичам.

Това е всичко. Защо е така, не знам,

защо си ти, дори и не питам.

Просто знай, че аз съм там,

и още някой те прочита.

Потърси ме в преспапието на стелажа,

ще заключвам тайните ти в мен

и на никого нищичко няма да кажа

и днес, и утре, и вдругиден.

Аз съм ти писала и преди,

но с други фрази на същото чувство.

Че не ми пишеш, не ме боли - 

боли, когато е безмълвно и пусто.

И преди да е станало твърде романтично,

няма да влизам повече при теб.

За мен не е никак привично

да стоя на прага на този сюжет.

Затова оставям отворена вратата,

ще стоя от другата страна.

Ще съм си отключила душата

и ще пиша неизпратени писма.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН, РОЖДЕН

Подарявам ти кибритена кутийка

и колело, ама на хартийка.

Карай все към позитивното

и драскай клечка на противното.

Стягай пафтите превозно,

че подрусва сериозно

по пътя към върха напред

от А до Б в този ред.

Винаги носи в чантата

твоя прочит на поантата.

Не се заключвай в чуждо мнение,

нагоре и само с дръзновение.

Животът е проза с многоточие,

пиши я смело, силно и прочие.

Или пък е дълго, пъргаво хорце,

играй го с двата крака и с две ръце.

Пожелавам ти здраве, сила и една гайка -

затегни за щастие, запетайка,

за всеки случай като орисване

с пълно право на дописване.

Май приключих с изложението,

влизам пряко в заключението.

И да не ти дреме на скарпината,

че не ми е в ритъм римата.

Важно е желанието,

с което пиша пожеланието.

Честит НОВ ден!

С обич от всички Мимчо в мен! ;)

ТОВА Е ПОЛОЖЕНИЕТО

Малко ми е пребледняло пред очите -

без начало, небе ми е заключението.

Затворих си прозорците, барабар с вратите,

нямам ключ и това е положението.

Стоя в центъра на вселената, върти ми се свят,

а светът ми е тръгнал малко по течението.

Поемата маха от отсрещния бряг,

нямам лодка и това е положението.

Задъхват се буквите и знаците даже.

Нещо застреля вдъхновението.

Какво обаче, не мога да кажа,

нямам думи и това е положението.

Нова година със стари багажи,

новият план с бръчки в значението.

Ново начало седи на паважа,

чака човек и това е положението.

Човекът се спря и от тежката чанта

извади наивност и в някои доверието.

Сложи надежда и сила за панта,

oтвори вратата и това е положението.

И така изведнъж за ръката ме хвана

мотивът за пътя и с него решението

за вървежа напред. Това ми остана-

намерих друг смисъл и това е положението.

Не пия вече горещ шоколад,

онази неделя оправи си зрението.

Онзи петък влезе в антракт,

четвъртък е и това е положението.

Накрая напомням, да не забравиш:

Не е важно какво е заключението,

а какво си взел и какво ще оставиш

по пътя, точка и това е положението.

Не е важно с какъв номер ще играеш в цирка на живота, важното е да мине номерът!