КОГАТО ПРОЗИТЕ ОБИЧАТ

Пак ме спряха думите на стоп и ме накараха да сляза от земята и сега съм проза, написана от нощен вятър. Попитай ме, да ти кажа. Няма да те излъжа. Така де, прозите не лъжат.

Те чуват, помнят и изслушват. Помнят. Думите им са чисто бели и не се страхуват, че няма да бъдат прочетени. Прозите не се влюбват и не болят, не са тъжни и не плачат. Имат вътрешна усмивка. Не могат да мислят, но могат да те почувстват. Обичат да си говорят с теб, да ти разказват истории.

Сега съм проза. Попитай ме, да ти разкажа. Няма да те излъжа. Ако си сам, ще те напиша, може някой да те разчете. Ако ми позволиш, ще те прегърна с кавички и ще държа ръката ти, когато думите загубят главните си букви. Ще те изправя във възклицателна, когато се изгърбиш във въпросителна. Ще те хвана, когато паднеш на дъното на смисъла. Ще те стопля между редовете, когато ти стане студено от текста под линия. Ще те целуна с метафора и ще те обичам със смислови грешки. Ще ти дам увод, когато изгубиш посоката и ще напиша щастливия ти край.Винаги ще доказвам тезата ти. Поуката назаем ще ми вземеш.

Аз съм проза. Попитай ме, да ти разкажа, какъв е твоят смисъл. Ще ти пазя значението, дори да ти се сбръчкат запетайките. Ще съм прозата ти чак до безкрая на многоточието...Попитай ме, прозите на лъжат. Ще те чакам в заключението, точно преди точката на последното изречение. Ще ме познаеш по чувството за объркан словоред, когато ме прочиташ. Ще се радвам да бъда разчетена.

Аз съм проза. Но да знаеш, че прозите не се влюбват. Прозите обичат. Обичат да те пишат. Попитай ме, да ти разкажа. Прозите не лъжат.

...ФИНАЛЪТ НА ОПТИМИСТИЧНИЯ СТОЛ СЛЕД ПРОЗРЕНИЕ ЗА СЪЩИЯ

не е любовна история

Заглавието ми иска да е въведение, което прелюбодейства с края на историята за едно прозрение, докато мами тезата за стола, че ще й бъде вярно до значимост на концептуалния смисъл за ценността на гледната точка за щастието така, както го разчита в „СънятНаединЛуд“. ЕдинЛуд изсънува, как дъждът носи новия ден, а новият ден е сряда, точно когато се падаше сляпата неделя. Ама неделята си е още с две здрави очи и хич не се връзва на делничните дни. И да ви кажа честно май столът не го бива, затова трябва да седна на друг, преди да тръгна да пресичам тъгата на небето през други улици в друг есенен град, където листата чертаят разни жълти пътеки, които ме водят към финала на оптимистичния стол. Който всъщност е нещо като обещано начало на онова с ослепелия уикенд, дето не го знам в кой ден точно се пада, но като поседя малко там на есенния тротоар при кестените, ще вземе да го бъде просто така и тогава съвсем ще изгуби значение с каква дума ще го нарека. Тия неща не се побират в буквите и не могат да бъдат изписани. Прозата им е тясна. Живият живот най им прилича. Нещо като цвят мелодия. Като аромат на влюбени очи. Като дихание на скрити копнежи.  Абе знам ли. Като глупост. Ще го позная, когато седне до мен на моя стол точно, когато времето е сега и денят е новият на някой тротоар под небе, чието чувство прилича на неопределеност с променлива безоблачност. И тогава краят на историята с гледната точка на стола ще седне върху увода на друга история, която ще диша, но няма да бъде написана, защото слепият луд, за когото ви говорих в началото ще е твърде зает да я сънува.  А между редовете още ме боли зъбът. Да взема да отида на стоматолог най-сетне. Не знам по пътя на кого ще се случа и кой няма да ми се случи. (виж „ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН СТОЛ“).

ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН СТОЛ

От утре е сега. Петък е в понеделник или вторник. Времето е плод на човешкото въображение. Да те боли зъб не е чак толкова лошо. Не знаеш какво ще те срещне по пътя до стоматолога, не знаеш на кого ще се случиш или какво няма да ти се случи. Късметът се разхожда по тротоарите на есенния град и подритва кестените. Листата пожълтяват, когато небето се натъжи. Цветята обичат хубавата музика. Пея на орхидеята за живота на човеците. Разпознава фалшивото. Детството ми е набор, ама детството порасна, а Drama Queen умря. Това беше. Сега просто е. Време е. Днес е. А днес любимият ми цвят е мелодия. Какъв ще да е този цвят ? Ами цвят мелодия, точка. Да не забравя да кажа и една думичка за любовта – „СънятНаединЛуд“. Нещо спрях да сънувам напоследък, но и лудите са на привършване. Но знам, че има още живи. Да сме живи. Като в цитат на Вазов. Чудя се кой ден от седмицата е сляпата неделя. И понеже в неделя обикновено ми се разваля компютърът, ако петък е в понеделник или вторник, сляпата неделя трябва да е в сряда. Не е в четвъртък, защото той копнее за петъка и въобще не познава съботата. Да, трябва да е в сряда. Сетих се, докато си стоях в хола, че проблемите ти обикновено седят на стола, на който ти седиш. И преди съм го казвала - щастието е гледна точка. Ако не го виждаш оттук, пробвай да седнеш на друг стол. Но да знаеш, че това, което се случва, се случва извън стаята със стола. Аз отивам да подишам въздуха отвън, ако искаш и ти, разходи се с мен, ще чуя твоята гледна точка. Ще ме намериш в есенния град най-вероятно в сряда, но не съм сигурна. Провери тогава. Ще съм седнала на моя стол и ще гледам, как късметът ми подритва кестените по тротоара, докато листата пожълтяват, защото небето е тъжно.

КОГАТО „F5“ НЕ РАБОТИ, ДАЙ МУ “ESC”

Когато станеш в седем, имаш малко време да помислиш... Да се сетиш, точно докато си пиеш кафето, преди да отидеш на работа, преди да отидеш в университета, преди денят да те качи на влакчето на злободневието и да пренебрегнеш това, че всъщност не обичаш кафе. Примерно. Аз се сетих нещо. Всеки ден си пиша списък какво трябва да направя и къде да отида. Днес нищо няма да напиша освен този статус тип „Dear Diary“. Не ми пука, кой ще го прочете, колко души ще го харесат и колко не. Правя го преди всичко за себе си и заради себе си и това не е егоизъм, напротив.

Мисълта ми беше, че се сетих нещо. Ще се изнеса от тази квартира, където учих по осем часа на ден и живях като робот...и живея като робот. Ще се махна от този град, който ми е чужд.

Ще живея в квартирата, където ще създам най-красивите си спомени и в града, където ще се чувствам като у дома си. Ако и на теб не ти харесва, „изнеси се“ и ти. Аз днес го направих – изнесох се от съжалението и носталгията и се нанесох наново с надеждата. Изхвърлих един чувал с минало и започнах да си подреждам настоящето, за да не стои във вчера новото ми утре. Щастието не е място, не е вещ, не е човек. Щастието е гледна точка.

Аз го виждам така – ще падна, после ще се изправя; ще сгреша, после ще се поправя; ще спра, после пак ще тръгна; ще го изплача и после ще го усмихна; ще забравя, после пак ще си припомня, ще ми напомнят; ще ме излъжат, ще дам Esc; ще зацикля, ще дам F5; първият път ще е глупаво, вторият път ще е скучно, третият - тромаво, след това ще го прочета пак и пак, и пак, докато го напиша хубаво. Да, сега като го изписвам, осъзнавам, че животът си пада малко шизофреник, но какво да го правим, наш си е.

В началото е трудно, след това пак, накрая вече е приключило. Всичко се подрежда в някакъв глобален порядък. Понякога го разбираме по-бързо, понякога по-бавно, но накрая всичко се подрежда. Утре ще си направя фреш и няма да пия кафе, дори да трябва, просто защото сутрин обичам да пия фреш, а щастието се съдържа в обичането, не в трябването.

НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.