ЕЛЕНА СЕ СРАМУВА ОТ МЕН

или седем минути за ненормалната нормалност кой си ти и къде ти е мястото

Мислех да не отдавам голямо значение на тази история, но тя упорито искаше да бъде написана. Седнала удобно в креслото на съзнанието ми, разцъква с дистанционно програмите на различни мисли. И този път няма да е тиха, а ще ти крещи тезата си в лицето ти. Уводът избяга в чужбина, да си търси късмета и заключението е тръгнало нанякъде, но все си мисля, че пак ще се сблъска със себе си. Ще попиша още малко и ще разберем. Не си задавам въпроси, направо давам моето защото, без да досажда преднамерено. Елена я беше срам от мен, защото се срамуваше от себе си.

Елена ме срещна и аз я срещнах по същото време. А какво ни стисна ръцете? Предполагам, че музиката, но понеже не съм съвсем сигурна, няма да го твърдя. В мазата на бл. 152 в жк. Младост, където се помещава клуб, в който едва ли някога да стъпя отново, мъглата от пушек и цигарен дим стовари в краката ми днешната теза. Беше се пропила в гледната точка на млада жена с неопределена сексуална ориентация. Обръсната глава, червени очи, агресивен страх, безсилна борба за надмощие и някакво сбъркано чувство за правда и достойнство. Тя ме разпозна. Тезата. Макар че се бях „маскирала“ с безстрашие, дънки, очна линия и тенекиени обеци, тя ме позна и ме стресна убедително.

- Коя си ти, коя си ти? Какво правиш?
- Аз съм аз. Ти коя си?
- Коя си ти? Погледни другите. Стоиш така (имитация на надменно поведение с жест на изпъчени гърди),като професор и гледаш отгоре. Коя си ти? Повече от другите?! Срам ме е от теб. Срам ме е.
- Останала си с грешно впечатление, коя съм аз.
- Коя си ти?
- А ти коя си?

Беше Елена – моята теза и продължаваше да си крещи, размахвайки въпросително ръцете си. Тя се бори с гняв, търси отговори и е готова почти на всичко, за да ги получи. Страхът и несъгласието на Елена се наливат с бира, блъскат по масата и викат на хората. Това няма нищо общо с музиката. Страхът и несъгласието на Мария бягат навън, понякога плачат и се обвиняват. Обаче Мария беше спасена. От Слави. Слави се оказа приятел на Елена, който реши да ми помогне с адаптацията в тази черна действителност с обещание за протекция при необходимост. Обаче кой ще спаси Елена? Тя все така непримирима, спасяваше се сама:

- Коя си ти? – продължаваше да ми „бие шамари“ в лицето.
- Мария!
- Аз съм Елена, приятно ми е.

Да, беше й приятно наистина. Съжаляваше ме и искаше да ме приобщи – подаде ми бирата и мезето си. Предложи ми „обичта си“. Признавам си, ужасих се до смърт, но това имаше за даване и така можеше да го даде. Аз й позволих да ги запази за себе си и реших да й се отблагодаря с моето отсъствие, преди „любовните“ й чувства да екзалтират до предел, който не бих могла да преживея. Димът на поведението й са още по дрехите ми с цялата сила на своето агресивно и гневно мнение за истинската истина, за това, как възприема живота и как се живее за момента. И за да не ме разбере някой погрешно ще подчертая категорично, че Елена не е лош човек. Може да се е объркала малко, но не е лош човек. Права е. Коя съм аз и какво правя там? Коя съм аз, че да я съдя. Няма мерило за това, кой е по-добър и кой е по-прав. Всеки е прав за себе си. Пак казвам, тук не става дума за музика, а за една от страните на едно и също нещо.

Говоря с имена, защото истината си има конкретни названия, а в събота в мазата на бл. 152 истината се казваше Елена и ми насаждаше публично, шумно и скандално чувството за вина, че се държа различно от нея. Това я накара да ме атакува и тогава беше нейният тържествен миг, в който да покаже колко по-силна е от мен, а всъщност се страхуваше и викаше за помощ. Нямаше кой да й помогне. Вероятно и преди се е случвало, защото се е научила да се спасява сама. Като искрено ти плюе в лицето това, което си мисли за теб. Гледаше ме в очите и ми показваше реалността си - пияна, порочна, умопомрачена, грозна и мизерна... Искаше да ме убеди в истинността й. А аз не исках и да знам за нея. Но такава си беше. И е. Това е част от нас и ние свикваме с него дотолкова, че вече му казваме "нормално е". Да, само че това не е нормално и аз и Елена го знаем, затова Елена се „срамуваше“ от мен. Защото моята различност й напомни, че се срамува от себе си.

Това е защото ми на въпросите без въпросителна. То не иска да се натрапва. Винаги ти дава право да намериш своето такова. Давам ти теза, за да напишеш заключение от твоята страна. Бих го прочела. Моето беше тръгнало нанякъде, така и не стигна навреме. Остави след себе си само три точици дим, ей така за размисъл кой си ти и къде ти е мястото...

Не е нужно да е Нова година, за да напишеш нова история!

Не е нужно непременно да си влюбен, за да се почувстваш влюбено!

ЛЮБОВТА НЕ СЕ РИМУВА

Днес ще пиша за пеперудите в корема,

за едно влюбване в неделя. Беше зима,

когато прозата превърна се в поема

и думите й запърхаха в рими.

Става дума за едно глупаво момиче,

изписа си душата, не си струваше.

В книгите не пишат как не се обича,

а обичта й с нищо май не се римуваше.

Харесвах  тъпите шеги, те ме разсмиваха,

миришеше на лято в замръзналия ден.

В топли длани мечтите ми заспиваха,

носих те отляво навсякъде с мен.

Помня съобщението за двойната дъга,

сърце на последния лист на тефтера.

Помня твоята ръка, държейки моята ръка.

Изгубена бях, но ти ме намери.

Обичах на зимата вълнения шал.

Споменът е някакво изключение.

Обичах да обичам. Часовникът е спрял,

потънал беше в минута от безвремие.

Сега пеперудите не пърхат в корема,

от влюбването остана само отричане.

Чувствата не се побирали в поеми,

започнеш ли да пишеш как си обичала.

Обичта ми не може да е романтичка,

онова в книгите не съществува.

Истинското е недодялано и неритмично

и любовта с нищо освен с любов не се римува.

И МИМЧО СТАВА ТЕЛЕНОР

или честит НОВ ден

Кой ви каза, че само в понеделник се започвало диета
и през зимата не мога да си хапвам сладолед.
Отдавна не се връзвам на тези таркалета.
Пропуква се теорията, върви по тънък лед.

Я се пробвай да започнеш нещо в неделя.
Продъни се небето, ама другия път.
Небето няма дъно и земя ще си намериш,
решиш ли, клишетата не могат да те спрат.

Кой каза, че трябва да си лягаш рано
и вечерята ти да е винаги гурме...
Мълчание в многоточие ще кажа само -
яде ми се с пръсти и така ми е добре.

Времето дойде да разкрия вече смисъла:
Щастието не е вещ и не може да е човек!
Това и друг път май съм ви го писала -
щастието е, как виждаш нещата около теб.

А аз виждам живота така:
ще падна, после ще се изправя,
ще се поправя, когато сгреша.
Ще го напиша, за да не забравя -
напред винаги с хъс и душа.

А по въпроса за новия ден,
аз откога ви повтарям отчаяно,
че мотивът е в теб, а не в него/нея, мен
и че всеки ден е едно ново начало.

Колкото по-умна е една технология, толкова по-бъгава* е тя. Така е и с хората!

*бъгав - признак на проява на проблемно поведение извън рамките на нормалното функциониране.

Нашата тухла в гърлото си е най-тежка. Толкова мъчна е нашата мъка, като в цитат на Йовков, и сякаш е много по-лесно да се обърнем, когато на другия мъката усетим твърде трудна за усещане. П.П. Честит НОВ ден за размисъл!

ПРЕДИЗВИКВАМ ТЕ

Предизвиквам всеки, да се почувства предизвикан. Какво ще стане, ако един ден не мислиш какво нямаш, какво не си и какво не е, а се почувстваш добре по default?! Хубаво е, нали? Това, което виждаш, е новата ти гледна точка, а това, което чувстваш, е чистото щастие. Предизвиквам те ... и така, между това, другото и онова, честит ДЕКЕМВРИ! 

Не е важен толкова крайният резултат, колкото пътят до него. Нищо не те учи така, както вървежът. Нито успехът, нито провалът - просто пътят до тях.

В интерес на истината истината е в интереса!

Маркетинговият трик на живота е да не приемаш нищо твърде лично, никого твърде лично. Нещо се случва и се забравя, хората идват и си отиват.

- Всеки ден срещаме разочарованието. И аз го срещам. Днес то беше красиви очи, които гледаха в тротоара и лъжеха, че не виждат. Да, днес разочарованието беше човек, който просто си отмина.
- И как успяваш?
- Какво?
- Как успяваш, да останеш ти, без да позволяваш разочарованието да се отпечатва на лицето ти?
- Гледам го право в очите и го карам да свежда глава!

ПОНЕДЕЛНИШКА ПАНИКА

Жив е той, жив е на масата в хола.
Лаптопът мисли, бръмчи и пъшка.
По цял ден през сълзи се моля,
но заяжда се с мен, дори да се тръшкам.

Не мога с него на глава да изляза
И уорда едвам зарежда даже.
А когато в браузъра вляза,
понякога нищо не иска да покаже.

Знам, че го товаря с програми разни,
но това не е повод да ме дразни.
Внимавам му много и в подобна ситуация,
очаквам насрещна такава престация.
А той се изключва, изморява се бързо
и на мили приказки хич не се връзва.

Ще го подложа на релаксация малка,
пък дано се съвземе.
Без него изпадам в положение жалко,
а не ми остава никакво време.

Ще броя до двайсет, вдишвам.
Рестартирам, след това издишвам.
Зарежда се системата,операционна
и се залавяме за задача бойна.
От Delphi не разбираме, това е ясно
и CRM-a нещо не ни блазни,
но поне да закърпим, замажем нещата,
да не нагазим сесийно с двата крака.

ПИШИ МИ

Здравей,

имаш ли минутка от безвремие?

Искам да те питам, че не знам.

Колко струва шепичка доверие

с торбичката приятелство, 1 кг.?

Искам още да си поговорим за това,

как стига сърцето на човека,

да изхвърли на боклука онова,

дето даром е получил в ръцете -

дървена кутийка с утеха

заедно с ключето за забравяне,

честност, един чадър и топла дреха

срещу дъжд от кал и при силно застудяване.

Бих искала и да разбера

чао или сбогом се казва на излизане.

Стоя на входната врата

и чудя се защо въобще съм влизала.

Шубе ли те е? Кой не го е шубе?

От  мъчното и тежкото заклещване

в тесните разбирания, сложи перде,

заключи, че твърде трудно е за усещане.

Мълчи ти се, но на мен ми се говори

за неизказаните и неразбраните неща.

Знам, че нямаш време, да ми отговориш,

поемата ми свърши вместо теб това.

Тя дишала е писмено, това е лошо.

Събирала е тъжните ти истини.

Думите ще пази, но не иска изобщо,

да те побира вече, писна й.

Ще си почина малко, после пак ще пиша,

че минутката изтече, все пак книжна е.

Поемата умря, но утре пак ще диша.

Чао, сбогом или пък до скоро виждане.

Все пак оставям ти бял лист и химикал,

ако ти хрумне нещо от значение.

Какво разбрал си и какво не си разбрал,

пиши ми, давам ти минутка, две безвремие.

продължение...

Помните ли на петъка горещия шоколад,

книжката ми още си мирише на мастило.

А що се отнася до съботата как

прегърна ме в одеялце, но  настинах.

Омръзна ми да се срещам тайно с морето,

излъга ме за бъденето по-напред.

Изморена съм, почивам си в прозите, където

думите лекуват ме с топъл, мек сюжет.

Спомените, дето в рапанчета събирах,

тръгнаха си с онзи ноемврийски листопад.

И въпреки това още пясък си намирам,

бързах, но не стигнах, да забравя. Закъснях.

Вече не се влюбвам в дъждовното време,

то се влюбва в мен, подарява ми крила,

а аз тихичко му пиша за летене

и за паднали снежинки в неизпратени писма.

Знам, че ги чете, но студено ми е вече.

Не ми се чака. Изморих се. Заваля.

Зимата дойде, есента с дъжда изтече,

тръгвам си, не бягам, просто ще вървя.

Пътечка ще намеря и ще тичам до забравяне,

тесните човеци не могат да ме разчетат.

А колкото до петъка, учи се на отминаване

през студения спомен за горещия шоколад.

ГОРЕЩ ШОКОЛАД

Обичам на петъка горещия шоколад,
обичам книгата ми - мирише на мастило.
Обичам да си мисля за съботата как
ще ме гушне в одеялце и ще ме приспива.
Обичам да се срещам тайно с морето,
да ми обещава за бъденето по-напред.
Обичам да се срещаме там, където
сипва ми в чаша мидички с късмет.
Обичам спомените си в рапани да събирам,
да се къпя в дъжд от ноемврийски листопад.
Мечти на пясък в обувките намирам,
пясъчният часовник е тръгнал пак назад.
Времето сърди се по детски на морето,
прокудило е лятото, прибрало есента.
Не знаех, че още го боли сърцето,
не му се нрави на ноември песента.
Омръзна ми да ме вдъхновяват нощните валежи
и как дъждът мирише на тъга.
Омръзна ми от влюбването в чуждите копнежи,
от възлите в ляво, от непрочетени писма.
Омръзна ми да се превивам в тесните човеци,
те не ме разчитат, не могат да ме поберат.
А толкова обичам споделените петъци
и най-вече горещия им шоколад.

RESET TO FACTORY DEFAULT

или белият лист

Изреченията си изкълчиха думите и нещо много често се препъват в смисъла. Буквите са в безпорядък и се блъскат във вълнолом от безсмислие. Уводът върви на инат, тезата мълчи, докато препинателните знаци крещят, а щастливият край е бездомник, който обира фасовете по улицата. Тая история няма да я пиша. Само ще я оставя тихичко на гърба на белия лист и без това не искам да я чета и да бъде препрочитана. Слагам й точката преди да съм й написала заглавието.

Ще отида до книжарницата на новия ден и ще си взема назаем малко бели листи, на които се разказват от онези истории с хубавия край. И така ще продължа да пиша от начало за същото, но с други изречения. Ще пиша бавно. Този път няма да бързам. Ще събера всичко на едно място и ще го подвържа със значимост. По изрисуваните корици ще се познава. Няма да стои непрочетено на рафта и да събира праха на пропуснатото време. Ще стои на масата в слънчевата всекидневна и когато си пия чая следобед, ще си чета по малко и ще дописвам.

Така ще се сетя. Когато се изгубя, как да се върна отново. Връщане към началото и обратно напред. И там на белия лист пише за това, как животът не е литература и ще прочета, че денят е маркетинг – покупко - продажба на ползи. Продаваме се за чаша печалба. Понякога излизаме на минус. Така е в търговията. Напомням - хората барабар с чувствата преминаваха, преминават, ще премине всичко и накрая последният ще остане, а последният съм аз. Така сме устроени, да се връщаме винаги към себе си. По подразбиране. Това е в случай, че се забравим от къде сме тръгнали и на къде, за да знаем къде отиваме и в крайна сметка да стигнем. Без да питам защо, защото вървежът е винаги самостоятелен дори с някого.

Аз се връщам към белия лист, който взех назаем от книжарницата на новия ден, където мисля да разказвам за същото, но с изреченията на други чувства такива, които ще искам след време да бъдат препрочитани. За това себеусещане си заслужава връщането. Така слагам главна буква на многоточието без право на точка...

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПО ШОПСКИ

или фолклорно позициониране second edition

Есен по скарпини одим
има-нема четри годин.
Сбрали са се странджанци, тракийци, шопи,
люде чак от Пирин, Добруджа, Родопи.
Коги затропат сите в оро,
они ги знаат чаа у съседното село'.
Не, че нещо, ама да са знай -
при нас са убавите момци и моми, най.
А па черни нинджи как играят, пълнат ти душата,
щото в Ритъм 7/8 бият им сърцата.

И понеже се изчерпах шопско-диалектно,
ще тропна пожелание правоговорно дискретно.
Първо с прескоци и свищовки ще загрея,
после „Бяла роза“ ще запея.
Дясна ръка лява хваща,
инак с шоколади ще си плащаш.
„Самоковско“ ще изиграя
и ще пожелая най-накрая-
Честит НОВ ден, рожден
от Мимчо – най-ритмичен фен. 
А с Ръченица на хорце,
ви прегръщам от сърце.
И римата ми тук приключи,
затова и ще заключа.

И те така -
иха, иха и ха, ха. 

"Трябва да действате. И трябва да сте готови да се провалите. Ако ви е страх от провала, няма да стигнете далеч."

Стив Джобс

КОГАТО ПРОЗИТЕ ОБИЧАТ

Пак ме спряха думите на стоп и ме накараха да сляза от земята и сега съм проза, написана от нощен вятър. Попитай ме, да ти кажа. Няма да те излъжа. Така де, прозите не лъжат.

Те чуват, помнят и изслушват. Помнят. Думите им са чисто бели и не се страхуват, че няма да бъдат прочетени. Прозите не се влюбват и не болят, не са тъжни и не плачат. Имат вътрешна усмивка. Не могат да мислят, но могат да те почувстват. Обичат да си говорят с теб, да ти разказват истории.

Сега съм проза. Попитай ме, да ти разкажа. Няма да те излъжа. Ако си сам, ще те напиша, може някой да те разчете. Ако ми позволиш, ще те прегърна с кавички и ще държа ръката ти, когато думите загубят главните си букви. Ще те изправя във възклицателна, когато се изгърбиш във въпросителна. Ще те хвана, когато паднеш на дъното на смисъла. Ще те стопля между редовете, когато ти стане студено от текста под линия. Ще те целуна с метафора и ще те обичам със смислови грешки. Ще ти дам увод, когато изгубиш посоката и ще напиша щастливия ти край.Винаги ще доказвам тезата ти. Поуката назаем ще ми вземеш.

Аз съм проза. Попитай ме, да ти разкажа, какъв е твоят смисъл. Ще ти пазя значението, дори да ти се сбръчкат запетайките. Ще съм прозата ти чак до безкрая на многоточието...Попитай ме, прозите на лъжат. Ще те чакам в заключението, точно преди точката на последното изречение. Ще ме познаеш по чувството за объркан словоред, когато ме прочиташ. Ще се радвам да бъда разчетена.

Аз съм проза. Но да знаеш, че прозите не се влюбват. Прозите обичат. Обичат да те пишат. Попитай ме, да ти разкажа. Прозите не лъжат.

...ФИНАЛЪТ НА ОПТИМИСТИЧНИЯ СТОЛ СЛЕД ПРОЗРЕНИЕ ЗА СЪЩИЯ

не е любовна история

Заглавието ми иска да е въведение, което прелюбодейства с края на историята за едно прозрение, докато мами тезата за стола, че ще й бъде вярно до значимост на концептуалния смисъл за ценността на гледната точка за щастието така, както го разчита в „СънятНаединЛуд“. ЕдинЛуд изсънува, как дъждът носи новия ден, а новият ден е сряда, точно когато се падаше сляпата неделя. Ама неделята си е още с две здрави очи и хич не се връзва на делничните дни. И да ви кажа честно май столът не го бива, затова трябва да седна на друг, преди да тръгна да пресичам тъгата на небето през други улици в друг есенен град, където листата чертаят разни жълти пътеки, които ме водят към финала на оптимистичния стол. Който всъщност е нещо като обещано начало на онова с ослепелия уикенд, дето не го знам в кой ден точно се пада, но като поседя малко там на есенния тротоар при кестените, ще вземе да го бъде просто така и тогава съвсем ще изгуби значение с каква дума ще го нарека. Тия неща не се побират в буквите и не могат да бъдат изписани. Прозата им е тясна. Живият живот най им прилича. Нещо като цвят мелодия. Като аромат на влюбени очи. Като дихание на скрити копнежи.  Абе знам ли. Като глупост. Ще го позная, когато седне до мен на моя стол точно, когато времето е сега и денят е новият на някой тротоар под небе, чието чувство прилича на неопределеност с променлива безоблачност. И тогава краят на историята с гледната точка на стола ще седне върху увода на друга история, която ще диша, но няма да бъде написана, защото слепият луд, за когото ви говорих в началото ще е твърде зает да я сънува.  А между редовете още ме боли зъбът. Да взема да отида на стоматолог най-сетне. Не знам по пътя на кого ще се случа и кой няма да ми се случи. (виж „ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН СТОЛ“).

ПРОЗРЕНИЕ ЗА ЕДИН СТОЛ

От утре е сега. Петък е в понеделник или вторник. Времето е плод на човешкото въображение. Да те боли зъб не е чак толкова лошо. Не знаеш какво ще те срещне по пътя до стоматолога, не знаеш на кого ще се случиш или какво няма да ти се случи. Късметът се разхожда по тротоарите на есенния град и подритва кестените. Листата пожълтяват, когато небето се натъжи. Цветята обичат хубавата музика. Пея на орхидеята за живота на човеците. Разпознава фалшивото. Детството ми е набор, ама детството порасна, а Drama Queen умря. Това беше. Сега просто е. Време е. Днес е. А днес любимият ми цвят е мелодия. Какъв ще да е този цвят ? Ами цвят мелодия, точка. Да не забравя да кажа и една думичка за любовта – „СънятНаединЛуд“. Нещо спрях да сънувам напоследък, но и лудите са на привършване. Но знам, че има още живи. Да сме живи. Като в цитат на Вазов. Чудя се кой ден от седмицата е сляпата неделя. И понеже в неделя обикновено ми се разваля компютърът, ако петък е в понеделник или вторник, сляпата неделя трябва да е в сряда. Не е в четвъртък, защото той копнее за петъка и въобще не познава съботата. Да, трябва да е в сряда. Сетих се, докато си стоях в хола, че проблемите ти обикновено седят на стола, на който ти седиш. И преди съм го казвала - щастието е гледна точка. Ако не го виждаш оттук, пробвай да седнеш на друг стол. Но да знаеш, че това, което се случва, се случва извън стаята със стола. Аз отивам да подишам въздуха отвън, ако искаш и ти, разходи се с мен, ще чуя твоята гледна точка. Ще ме намериш в есенния град най-вероятно в сряда, но не съм сигурна. Провери тогава. Ще съм седнала на моя стол и ще гледам, как късметът ми подритва кестените по тротоара, докато листата пожълтяват, защото небето е тъжно.

КОГАТО „F5“ НЕ РАБОТИ, ДАЙ МУ “ESC”

Когато станеш в седем, имаш малко време да помислиш... Да се сетиш, точно докато си пиеш кафето, преди да отидеш на работа, преди да отидеш в университета, преди денят да те качи на влакчето на злободневието и да пренебрегнеш това, че всъщност не обичаш кафе. Примерно. Аз се сетих нещо. Всеки ден си пиша списък какво трябва да направя и къде да отида. Днес нищо няма да напиша освен този статус тип „Dear Diary“. Не ми пука, кой ще го прочете, колко души ще го харесат и колко не. Правя го преди всичко за себе си и заради себе си и това не е егоизъм, напротив.

Мисълта ми беше, че се сетих нещо. Ще се изнеса от тази квартира, където учих по осем часа на ден и живях като робот...и живея като робот. Ще се махна от този град, който ми е чужд.

Ще живея в квартирата, където ще създам най-красивите си спомени и в града, където ще се чувствам като у дома си. Ако и на теб не ти харесва, „изнеси се“ и ти. Аз днес го направих – изнесох се от съжалението и носталгията и се нанесох наново с надеждата. Изхвърлих един чувал с минало и започнах да си подреждам настоящето, за да не стои във вчера новото ми утре. Щастието не е място, не е вещ, не е човек. Щастието е гледна точка.

Аз го виждам така – ще падна, после ще се изправя; ще сгреша, после ще се поправя; ще спра, после пак ще тръгна; ще го изплача и после ще го усмихна; ще забравя, после пак ще си припомня, ще ми напомнят; ще ме излъжат, ще дам Esc; ще зацикля, ще дам F5; първият път ще е глупаво, вторият път ще е скучно, третият - тромаво, след това ще го прочета пак и пак, и пак, докато го напиша хубаво. Да, сега като го изписвам, осъзнавам, че животът си пада малко шизофреник, но какво да го правим, наш си е.

В началото е трудно, след това пак, накрая вече е приключило. Всичко се подрежда в някакъв глобален порядък. Понякога го разбираме по-бързо, понякога по-бавно, но накрая всичко се подрежда. Утре ще си направя фреш и няма да пия кафе, дори да трябва, просто защото сутрин обичам да пия фреш, а щастието се съдържа в обичането, не в трябването.

НЕ МИ СЕ ТРЪГВА ТОВА ТРЪГВАНЕ

Ще поседя още малко и после просто ще трябва да си отида. И как да си тръгна като си разтворих вече душата в морето, пясъкът ми събра вдъхновението в мидичките и рапанчетата, бризът ми отнесе диханието, а времето на спомена си оставих на втора буна, и на плажа, и на онази алея, и на онзи бар, и в онова кафене до университета,  и в онази зала, и в един офис, два, и в онази квартира във всекидневната, където разчетох теб, себе си и другите. Как да забравя очите, които срещнах и които ме срещнаха. Не ми се тръгва това тръгване. Не искам да усещам изгрева от друг прозорец и да гледам залеза от друга тераса. Не ми се пътува това пътуване. Пак пътуване към себе си. Тъкмо се открих и съм на път някъде да се изгубя. Открих се в няколко успеха, няколко неуспеха, в любови, приятелства и съквартирантски неволи. Изгубих се в самота, лицемерие, малко разочарование. Потърсих се в чакането, във вярата и надеждата в книгите и учебниците и накрая намерих нещо между редовете. Научих се, как да не спирам, да тичам, да вървя, да слизам, да се качвам, да падам, да ставам. Не знам, дали морето ме изгуби или мe намери, не знам когато се изгубвам, в какво пак ще се намеря и въпреки че не ми се тръгва това тръгване, щом вече нищо не ме задържа, просто ще трябва да си отида. В коя посока? Или към себе си или от себе си.

ЗАБЛУДА С ЧУВСТВО ЗА МАЛОЦЕННОСТ

Някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че нещо ми се е изкривило напоследък. Хич не ми се чете, как мечтите изгарят в книжните фенери, как обещанията се разтварят в морето, как детството си отива, как любовта е маркетинг, приятелството – два месеца лицемерие или денят - Ctrl+С, Ctrl+V. Няма как да е така, щом есента пие класическо дайкири и си топли краката в морето, което ме изпрати заедно с лятото до брега и тогава така беше - спрях думите на стоп и ме отведоха до историята на една заблуда.

Нека поговорим първо за това, че не ми се вярват въобще невероятни неща, такива като тези по-горе, пък после ще се върнем на заблудата или зачеквайки темата съм точно върху нея с двете пантофки таман. Мисля да я стъпча. Грациозно. Или пък не. Както заслужава с истината на едно откровение колко на сериозно ни е взел смисълът.

Знаеше ли, че си писател. Ако не знаеш, да ти кажа. Ти си авторът на днешния вестник, дето го наричаме още утрето. Пфф, че обикновено. Въобще не ми харесват ала – бала, черно-белите неща. И тук е моментът цветно да открия тезата на заблудата с антитезата на едно шарено умнозаключение с не-претенцията да бъде всеобществено прието, да не останем накрая тъжно заблудени, че сме се заблудили от образно разнообразните валежи от разочарования, от чудовищата под леглото, които между нас им казваме страхове и от срещата с хората на другите мисли, другите чувства и другостта на другото.

Та, заблудата е с чувство за малоценност, което иска да ни вмени. Затова ако не ми вярваш, че хартиените фенери изпълняват желания, отгърни на следващата страница от днешния вестник и ще видиш, че преди малко е било написано. Прочети си го пак. Да не забравиш. И когато го прочетеш, кажи ми не е ли по-разбираемо за разчитане въпреки разтворените обещания, как морето удържа на думата си. Винаги съм вярвала, че животът ми предоставя най-щастливия смисъл, а пък моята задача е да го напиша достойно - красиво в следващите издания, така ценно, че да се помни дълго и да се разказва с усмивка.

Тая история със заблудата още не е завършена. Ама няма да я пиша повече, че думите вече се измориха. Само ще си препрочитам заглавието и ще се сещам... Ако случайно забравя, някой да ми го напише, моля. Да ми го напише в прав текст, че мечтите ги сбъдват книжни фенери от копнежи; че морето спазва обещанията си за бъденето по-нататък; че детството може да порасне малко, но винаги остава; че любовта е чисто бяла, а приятелството е вековно дърво и че денят ни е  взел толкова на сериозно, колкото смисълът се крие именно в новия такъв.

ЧЕСТИТ НОВ ДЕН! :)

ЗА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА

или едно бурканче лютеница

Пиша ли, пиша. Никой не ме разчита. Не се учудвам. Дори кожата ми вече не ме побира. Дробовете ми не могат да ме вдишат. Тухла безхаберие. Разтварям си я всяка сутрин в чаша ароматна наивност и си я изпивам на малки глътчици. Пия, но не мога да преглътна. Тухла в гърлото. Пука ми, както се вика по нашенски - „бърка ме“. Този път може ли да не си признавам... Ей, така ще си стоя, ще се усмихвам и все едно нищо „не ме бърка“, все едно нищо не си мисля. Защото измисля ли го на глас, ще се разчуе...

...За бурканчето лютеница.

Как за едно бурканче лютеница блъскаш днес. Ама не във фитнеса за здраве, а навън за лютеницата, дето ти взима здравето. Ставаш в шест, прибираш се в седем и какво... Сядаш на масата в кухнята, запалваш поредната цигара, от онези контрабандните, и си казваш днес блъсках за децата. И утре така. За децата. А децата отдавна навършиха трийсет години, взеха „висше“, започнали са да блъскат в някой офис в големия град за шефската мечта и ти се обаждат веднъж в седмицата, да те чуят как си, имаш ли още сили да блъскаш. Една, две години, докато изблъскаш до...

...БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА -

да изучиш „децата“. Да им завещаеш семейния „бизнес“. А ти да си караш старините с бабата в къщичката на село и да си гледаш зеленчуковата градина. Сещате се – домати, чушки, такива неща. За лютеницата. Ще я консервираш. Да има - да има за зимата, да има за децата. Летните ваканции внуците ще идват на село и ще те учат на компютъра, а ти ще им разказваш, за какво е било на младини и какво е сега. Примерно. Перфектен план с едно „обаче“.

Обаче – то е в уловката, а уловката е между редовете на бурканчето, в което има всичко друго, но не и ЛЮТЕНИЦАТА НА БЪЛГАРСКАТА МЕЧТА. Малко сме забравили рецептата и забъркваме, каквото ни предложи времето, а времето ни предлага от онези тухли безхаберие, с които започнах в началото. Същите, дето си ги разтваряме в кафето всяка сутрин и изпиваме с надеждата, че ще ни изкарат от безсмисъла на еднаквото. А накрая, прибираме се вкъщи, изморени от работа, палим една цигара на масата в кухнята и изтъгуваме мечтите си, затворени в преспапието на секцията в хола, събрало праха на годините, които отпечатват грозната карта на живота върху лицата ни.  Да, грозно е.

    

Но не пиша, за да загрозявам. Този път пиша, за да бъде прочетено, за да бъда разчетена. Това е историята на моето време, но не е моята история. Надявам се да не е и твоята. Мечтата ми е, да не е и историята на времето на моите деца. Моята история започва по подобен начин, но с едно бурканче кисело мляко. Старая се, да я разписвам по-различно. Не за нещо друго, ами накрая да не стане пак, че блъскаме за празни буркани и понеже става дума за лютеницата, ще ви разкажа за киселото мляко някой друг път. Обещавам си, тази история ще се хареса повече.

ВЪЗКЛИЦАТЕЛНАТА НА ЕДНА СЪБОТА

На сутринта й изкипя кафето и реши да покани изгрева на фреш. Говориха си за деня на една събота. А денят засвири на китара, докато следобедът изпя на вечерта цяла плейлиста. Едно лице прогледна през задната страна на лист от стар календар. Не го довърших – лицето, не стана човек, остана само ириси и устни и някой ги отнесе. Един ходещ въпросителен с кафяви гримирани очи и дълга кестенява коса си изпра негодуванието в пералнята и го простря на терасата. Денят на една събота написа една статия и преведе мотивацията си на немски, обаче не изпрати писмото. За какво ли го написа. Папка ‚Креативност‘ е пълна с неизпратени писма. Написано е всичко – тезите на дните, антитезите на тезите, рецензията на смисъла, за срещите, за разделите, за споделеността, за несподелеността, за глупостта на сърцето, за наивността на чувствата, за клишетата, за защо и за защото... Пак си задаваме отговори, а въпросите потъват в морето. Оказа се, че компютрите не пият бира, дори да е плодова; сутрините не обичат кафе; мотивацията не говори немски; креативността свири ужасно на китара, но пък пее що годе добре; едни ръце са забравили как се рисува; слънцето изсуши негодуванието; една папка може да побере много животи; тезата на деня е, че съботата обича да седи във всекидневната на неделята и да си говорят с понеделника за антитезата на вторника, който изневерява на срядата с четвъртъка, докато чака бъденето на петъка; всеки ден срещам рецензията си и се разделям със смисъла, който ми споделя несподелеността на глупостта на сърцето заради наивността на едно чувство, чувството за клише, което постоянно се пита защо, докато защото стои точно пред него.

Въпросителната все някога ще си „изправи“ гърбицата и ще се превърне във възклицателна, но преди това трябва да си напише неадресираните писма, да си изпее фалшивата песен, да си нарисува грозните картини, да се научи да свири на китара и да пише на немски, да си докаже тезите и чак тогава гордо да възкликне пред въпросително застаналата си рецензия, че смисълът на живота е в порастването на една "точка" в "удивителна", която ще остави след себе си многоточия, пълни с достойна значимост. 

МАРИЯ

Обичам да си лягам рано и да ставам късно. Обичам да се излежавам. Да посрещам изгрева. Обичам да закусвам два пъти. Първия път сама, втория път с някого. По принцип не обичам да закусвам. Кафето си пия с мляко вече без захар. Не обичам кафе, предпочитам чай. Обичам да съм сред хора. По принцип обичам да съм сама. Обикновено обичам да обичам, но що се отнася до мен понякога предпочитам да не обичам.

Когато се вълнувам, ми личи. Харесвам изкуството и лудостта, защото са красиви по някакъв странен начин. Възможно е да са едно и също нещо. Обичам хората да ми се доверяват, така ме превръщат в част от себе си. Обичам усамотението, но се страхувам от самотата. В мен живеят едновременно драмата, артистичността и детството. Имам усещането, че не съм един и същи човек. Много често валя, за да изчистя от мръсотията. Почти винаги преливам. Обичам да се изписвам в думи, зад  които скрито се откривам и е възможно да бъда разчетена. Не държа да бъда разбрана. Преди се стараех, но не е много здравословно да се опитваш да разбереш другите, защото трябва да ги приемаш такива, каквито са. Истината – аз съм си аз и ти си си ти! А аз съм аз-ът, който те приема твърде лично и търси скрития смисъл. Падам си малко литература, а тя е сладка романтичка от онези розовите, но човеците рядко са метафори.

Коя е Мария? Ще ти разкажа. Ако знаех коя съм, щях да се напиша. Като проза от чувства. Безпорядъчна логика. Аз съм дълга самотна разходка по тясна кална горска пътечка край пътя. Аз съм безмензурна мелодия, която се слуша само в определен момент – един път те вдъхновява, друг път те успокоява, някой път те изнервя, понякога не искаш да я чуваш. Аз съм от онези картини, които са откровена емоционална мацаница, която хората на изкуството наричат просто изкуство. Днес може да съм тъп виц, но утре ще съм стихотворение. Обещавам ще се подредя в порядъчност. Предполагам. Нетърпение съм аз, непринуденост с антитеза. Противоречие, което се блъска като вълна във вълнолом. Аз съм хипербола – обичам да засилвам усещането за случване. Интеграл съм понякога, започнах като аксиома, вървях като теорема, сега съм счетоводен баланс, запътила съм се към себе си. За да се открия, изминах няколко пъти пътя до вкъщи и обратно. Намерих се в спомена и видях, че съм между красивото и грозното, между истината и лъжата. Аз съм граница, която не мога да премина. Бариерата между себе си и другото. Понякога съм налудничавост, идея, страх, скромност, наивност, мечта, малко сол и бучка захар. Понякога съм отражение в чаша чай, езеро или пък съм прозорец и стъкло.

Не съм обаче часовник, мебел, имагинерност или монолог. Не съм пространство, растение или вятър. Не съм коловоз, инерция и сиво. Не обичам да съм едно нещо. Затова не ме притеснява, че пиша това. Аз съм вече много по-различна от написаното по-горе. Нещо повече - не съм епитет, не съм клише. Мога да съм утеха, бряг, вдъхновение, опора, част от това. Бях душевен кош. Сега съм аз. Не мога да съм всичко, но мога да съм себе си. Потърсете ме. Когато ме намерите, ще ме познаете по чувството за неопределеност.

Аз съм Мария. Приятно ми е да се запознаем.

"Ако всичко на света е безсмислено, какво ни пречи да си измислим някакъв смисъл?"

"Алиса в страната на чудесата"
Луис Карол

ДО ВКЪЩИ И ОБРАТНО

До вкъщи и обратно, когато влакът те хваща и го водиш на поход в планината, където времето върви, но спряло чак до същото, както в спомена, така и с няколко обаче. Обаче майките са остарели, бащите са изморени, усмивките – носталгични, а радостта – изчакана, а зад блока децата са станали родители. Отвън те виждат обаче, а отвътре си сякаш същото. Не би било възможно. Някъде съм си разпиляла обаче-тата и съм ги разменила за но-та, пък знам ли, може да си е те така по-добре. Уж тръгваш да се търсиш, па намираш нещо друго, а изгубваш едно и накрая не знаеш какво, но се оказва най-важното. Нямам дума за него. Някой го наричат Бог, други го наричат себе си, аз знам, че е нещо в мен с нещо аз. Та, не изминах пътя до Индия, за да го намеря, а само пътя до вкъщи и обратно. С електричката. През гората. Достатъчно е, когато забравиш и е по-ценно. Задачата е по-вярна – мен сега минус мен преди десет години дава мен всъщност. Примерно. Нещо като математика, само че обикновено не съм точна наука и добре че. Мария е винаги някъде в началото. Прилича на истина, а се оказваш ти. Изгубиш ли се някога, върни се вкъщи, този път не се забравя – пътят до вкъщи и обратно. Обещавам ти, извървиш ли го, ще дойдеш на себе си. 

ЕДНА БУЦА ЧУВСТВО

Разхождам се в морската. Тъмно е. Морски полъх. Прегърна ме. Вече не съм на алеята, но вървя по нея. Вървя и нещо ми е заседнало в гърлото. Опитах се да го изплача, обаче дотежа още повече. Пробягах го – изморих се, то остана. Похарчих го, но ми го върнаха с рестото. Прибрах се, започнах да го пея. Получи се фалшиво. Опитах се да го разкажа... Думите се измъкнаха през прозореца. Водата също не го изми, гъбата не го изтърка. Полепнало е по кожата ми, всмуква се в клетките ми, танцува в кръвта ми и се събира в гърлото.

Написах го и... 

... сутринта си подсладих кафето с него - една буца чувство. Чувството на себе си. Горчи. Аз дори не обичам кафе. Нищо. Преглъщам и продължавам. Другия път ще си направя чай. Всичко само преминава през нас. Идва, оставя частичка и си тръгва. И това ще мине... Аз оставам. Ние оставаме. Накрая всичко се подрежда. В някакъв сбъркан порядък. На тая книга, в която съм попаднала, й има нещо. Ще я поправя. И все забравям, че аз съм главен редактор. Затова пак си го пиша - животът ти слага в кафето точно толкова бучки захар, колкото можеш да преглътнеш. 

ФОЛКЛОРНО ПОЗИЦИОНИРАНЕ

или рекламна четка, поновому „моп адвъртайзинг“

Налегне ли те отзарана просторен,
казусът – фолклорен,
тропни при нас едно „Хорце“,
ще те нафустим от сърце.
Намираме се там, където
Димитриев Радко общо взето
лично той се потури`
на номер шейсет и четири.

Обличане с накичване – мега сносно,
обслужването – в Ритъм 7/8.
Имаме разнообразие голямо
в продуктовата гама.

Първо ще те върнем във времето обратно.
Не се плаши, случва ни се многократно.
Ще те вкараме във фолклорен сценарий,
докато подрънкваш весело с пендари.

После ще седнем тука на по едно столче трикрако,
ще си похортуваме така напряко,
ще нацървулим и напафтим два-три лафа,
ще одумаме махлата
и накрая в Тракийско право
всеки по живо, по здраво,
кой с по-шарени калцуни,
кой с по-усмихната муцуна.

ДУШАТА МИ Е ПРОСТИТУТКА

за платената любов

Днес трябваше да пиша за компютърната диагностика, но не ми се пише за това. Днес ми се пише за едно чувство, чувството на човека за чувството на собственост. Едно време летните ваканции си ходех на село и когато излезех на улицата, бабите все ме питаха чия съм. Честно казано не можех да разбера за какво ме питаха и не им отговарях. Ничия. Това е. Принадлежим единствено на себе си. Притежаваме само себе си и толкова - не по-малко от повече. Длъжни сме, да сме си ние и никой не ни е длъжен. Вървим по стъпките на времето, което все се губи и все ни изгубва, превръщайки ни в нещо, превръщайки ни в някого. Това е литературната форма на човека, а всъщност... плащаме за любовта на новото време, продаваме му се за малко обич. Притежавани сме.

Животът е сводник, а душата ми е проститутка – за многопотребителска употреба. Продавам съкровеност, плащат ми с каквото има. Понякога на аванта. Евтино го раздавам. Мамка му, не се научих. Какъв маркетолог съм. Дори себе си не мога да продам изгодно. То не остана за продан де. Всичко се раздава, брат.

Ставам сутрин и започвам да си приготвям регала с чувствата за днес. Подреждам си ги по срок на годност, привеждам ги в красив търговски вид и запълвам дупките от вчера. Ценови профил – липсва. Всичко е безценно, по стандарт, както се вика – БИО. Накрая на деня рафтовете са празни, а в касата жълти стотинки несподеленост. Пре*бана работа е тая търговия. И най-долната проститутка не заслужава такъв оборот.

Сега лятото не ходя на село и никой не ме пита чия съм. Защо не ме питат, сега да им кажа. Както и да е, аз съм на път, да дойда на себе си, а някой, ако иска, нека върви по дяволите.

Аз, Мария Тодорова

ИЗБОР НА ВЪПРОС

Съботата на сутринта. Кафе. На кафето най-обичам чувството на захар. Сладко е. Разходка в квартала. Улицата е сама, затова я хванах за ръка и тя ме отведе. Към липите. Дъждът ги разплаква и сълзите им разнасят аромат на внезапна тъга из тротоарите на калния, мръсен, давещ се град. Дали дъждът ще измие несправедливостта. Твърде много чернилка. Морето се измори да поема. Виновни сме, че сме добри. Съдбата понякога е кучка. Злоупотребява с човечността. Въпросите. Кога да сме хора, кога да сме човеци, кога да съм аз и кога да съм някой друг. Въпроси без въпросителен знак. И пак заваля. Дъждът ги разтваря в забрава и безхаберие, а земята ги погребва в себе си. Пренасяме се в жертва на собственото си чувство за значимост. Денят се превръща в чалга - неграмотен. Гонени, негузни остават. Ще го напиша шумно, пък дано се чуе, че трябва да се отстояваме. Няма да форматирам. Не ме е страх. Сега недодялаността е съвършенство. Дилема – различност или безразличност. Почивката ми приключва и трябва да сядам да уча. За изпит, взет, преди да съм се явила. Въпрос: Да уча ли? Мързелът ме съблазнява. Отговорът на всички въпроси без въпросителни е един и същ: бъди упорит в усещането за достойнство, независимо от това, че подобаващо ще бъдеш наречен луд. Въпрос на избор или избор на въпрос. Мисля, че е правилно да бъда АЗ. Нали търсиш истината, човеко. Това е истинско. Отражението в очите ти, когато погледнеш през прозореца и чувството на бъдене те пленява клетка по клетка. Късогледи много. Сложи си очилата и просто бъди ТИ. Нищо не е вечно. Дори този миг. Времето ти го отнема и си истински щастливец, ако ти позволи да го помниш. Не се забравяй, човеко! Аз отивам да уча.

ОБЯВА ЗА РАБОТОДАТЕЛ

Висококвалифицирана в креативността личност с дългогодишно - скромен опит в бъденето и със склонност към крайни отклонения от клишето, търси работодател. Мъж или жена, може и някой средноаритметичен. Мога да общувам формално и неформално и със своеобразно биологически осреднени хора – човеци всякакви. Това обуславя високата степен на комуникационната ми солидарност. Тъй като очевидно не отговарям на изискванията на „обявите за работа“,  пък и те не отговарят на моите изисквания – обичта ни е споделена, реших да пусна обява за работодател. Що за условие е да си психически стабилен полиглот, чието работно време по възможност да е денонощно, с опит в работата с хора – клиенти за предпочитане цял живот и подходящо образование с шуробаджаначеска препоръка. Признавам си, хиперболизирах средностатистическата обява за работа. Както и да е, вижда ми се логично при така стеклите се обстоятелства на безработна работица и скоропостижна анонимна самоотпуска, в която се намирам в момента, да предприема такава мярка. Разбирайте го, както искате. Той, тя, то, той – тя, тя – той или за по-конкретно – работодателят,каквото и да е той, трябва да отговаря на следните условия:

·         Високо интелигентен. Понеже в днешно време значенията на понятията извратено се видоизменят ще дам моята дефиниция за интелигентен човек без претенцията за пълна и изключителна изчерпателност и стремеж към приемственост на мнението ми от широката общественост. Високо интелигентен човек е този, който умее да се адаптира, проявявайки разбиране и поведение, които водят до положителни крайни резултати. Не бъркайте интелигентността с грамотността. Едно е да можеш да си напишеш името правилно, друго е да накараш някого да работи за твоето име, карайки го да се чувства сякаш работи за себе си. Да си успешен работодател е призвание, а не самозвание, както често се случва.

·         Да проявява адекватно поведение. Тук отново ще се наложи да поясня, какво точно имам предвид. Същността на това качество се състои в проявяване на признаци на постоянство в извършваните действия и в направените изказвания. Да се избягват непрецедентите „Говори едно – прави друго.“, „Прави едно – говори друго.“, „Днес е така – утре е иначе.“ и прочие на подобни тези и антитези.

·         Да бъде човек. Хора милиарди, човеци - на изчезване. Един работодател трябва да знае, че колкото служителят се нуждае от него, толкова и той се нуждае от служителя. Няма незаменими хора, няма незаменими работодатели, но има незаменими човеци. На работа служителят е един от хората, който си върши задълженията, но на улицата е обикновен човек като теб, заслужаващ уважение.

·         Да може да мотивира. В понятието работодател се побират не само думите „дава работа“, но включва много по-голяма отговорност в себе си – ръководител, съветник, водач, мотиватор, пример, респект, достойнство, честност, професионализъм. Аз бих се мотивирала, ако работодателят ми съчетава в себе си повечето от тези качества.

·         Да дава възможност. Аз искам да съм служител, не мишле в кутийка, което върти едно колело по инерция от осем до пет. Бих работила и от осем до осем, стига да имам възможност да съм си аз, да давам частица аз и помежду другото  да получавам пари за това.

·         Да дава обективна оценка. Не ти трябва да си математик, за да го можеш това. Просто не казвай на черното бяло, на бялото сиво и т.н. За съжаление „далтонисти“, даващи „работа“, колкото искаш. Бъди различен – научи цветовете.

·         Обратна връзка. Монолозите във вербална, невербална и писмена форма вредят сериозно на взаимоотношенията служител – работодател. Служителят, за да свърши работата, както трябва и както Вие искате, е необходимо да бъде насочен в своята креативност чрез поощрение или съответно чрез порицание, но никога с премълчание. Когато класифицирате дадена идея като „тъпа“, е задължителна релевантна аргументация с цел постигане на желаното. Никога не казвайте на един служител, че неговата работа не е приоритет, така го демотивирате да работи за Вас и го мотивирате да работи за себе си въпреки Вас.

·         Доверявайте се. Вярно, че на вълка вратът е дебел, защото си върши работата сам, но аз не съм чула в историята за много успешни „вълци“. В класациите на най-успешните хора в света не съм срещала името Кумчо Вълчо, а той е най-прочутата литературна фигура от този клас животни и дори в приказките накрая той е губещият. Затова скъпи работодатели, доверявайте се повече на своите служители, работете в екип и делегирайте достатъчно права. Това не означава липса на мониторинг и контрол, означава професионално ръководство на екип с цел постигане на оптимално ефективни резултати.

Какво предлага милостта моя:

·         Професионална креативност в изпълнението на задълженията, която чувствително ще повиши маржа на печалба във Вашата фирма.

·         Прагматичност, благодарение на която разходите чувствително намаляват - все пак съм първокласна габровка.

·         Умение за работа в стресови ситуации – вроден опит от жителството в нашето отечество, нелюбезно, но възпитателно. Много нехубаво, в крайна сметка може и да е за хубаво, просто се възползвам.

·         Добри комуникативни способности – владея много добър български език, който се разбира кристално добре както от възпитани хора, така и от неосъзнати и осъзнати простаци. Понятието „езикова бариера“ при мен не съществува.

·         Умение за убеждаване – произтича от хобито ми да става винаги на моята.

·         Отлични продажбени способности – мога да продам млечен деликатес на дългогодишен млекар за сирене първо качество. Без да ми се налага да говоря неистинно. Козът ми е във внушението.

·         Силно чувство за организираност в хаотична обстановка, особено в хаотична. Лесното е трудно, трудното е стойностно, със стойностното се успява, с успеха се печели.

Всеки работодател, отговарящ на посочените условия и проявяващ интерес към предложението, има правото да ми пише на лично съобщение. Аз съм си винаги аз – Мария Тодорова.

П.П. Всяка прилика с поведение, качества и характеристика на действителни работодатели е напълно случайна.

ПРИЯЦЕМЕРИЕТО КАТО ЛИЦЕМЕРЯТЕЛСТВО

Здравейте, „приятели“ и приятели. Днес ще си говорим за прияцемерието като лицемерятелство. Това са думи от новото време, които няма да намерите в тълковния речник, дори и Google не е чувал за тях, защото се срещат главно на улицата, в офиса, в домовете ни дори и ходят по хората като вредни паразити, които оказват индиректно негативно въздействие. В малки количества не е опасно, дори понякога е полезно, но предозирането е фатално както за вирусоносителя, така и за реципиентите. Това е дума под прикритие, приятелство, облечено в лицемерие или лицемерие предрешено в приятелство. Едно и също е. Не го обърквайте с тактичността и любезността.

Същността на прияцемерието ще обясня най-лесно като тенденция пролет, лято, есен, зима, 21 век, която е или по-скоро са маскените балове. Всеки ден е един маскен бал за повечето хора. Основната особеност на това мероприятие е присвояването на свойства и характеристики към личностните, които прикриват истинската персоналност и индивидуалност. Сиреч превръщаме се в своеобразен нелитературен оксимором на живо – проявяваме особености на взаимоизключващи се поведения. Обикновено прияцемерието се нанася върху лицето и придава фалшивост и неистинност, която трудно се разпознава, но с иновирането на човешкото поведение вече има „модели“, които се носят на ръцете и се проявяват освен като мимики,но  вече и като жестове. В момента „учените“ работят по прияцемерие за очи. Засега не са открили, как да приложат идеята си в реалността. Прототипът не сработва при всички тестери.

Как да разпознаем прияцемерието? Както се досещате от написаното по-горе, очите са най-неоязвимата  част на тялото, която трудно може да бъде адаптирана. Те отразяват нелогичността и несъвместимостта в съвкупността от проявявани симптоми на прияцемерието. Когато попаднете в подобна ситуация, ще усетите дисонанс, който ще ви подскаже, че сте участници в открита и истинска неистинност, насочена към вас. Усетът се придобива с опита. Тук говорим за най-тежките случаи. По-често се среща прияцемерие, което е с доста видими и остри характеристики, като непостоянство в поведението на дадена личност, друг е въпросът, че се правим, че не осъзнаваме. Съществува пряка зависимост и изключителна причинно - следствена връзка между желанието за извличане на изгода и проявата на прияцемерие. Не винаги се проявява такава зависимост, но е събитие, което придобива статут на постоянно случващо се.

Говоря за това, защото ако искаме нещо да променим, трябва да го изговорим, а аз искам да променям и обичам да говоря, но най-много да пиша. Така съм си аз. Май не е актуално за „сезона“ да си си ти, но както съм казвала и преди, никога не съм била в крак с модата. Въпреки това не ми изглежда много модерно това. Нещо сме обърнали понятията наопаки. Има му нещо на това време. Има нещо извратено в новите тенденции. Дори лятото е като пролет. В разгара на пластмасовата ера сме. Време на неистинност. Сега ще попитате, тогава кое е истинско? Ами това, което сме сега е чистата истина. Дръжте се за нея. Може да не е „модерно“, но е out of cliche. Не обичам маскените балове. Има красиви маски и костюми, но аз нямам потребност от тях, вие нямате потребност от тях. Имам си хубава, бяла кожа на лицето и прекрасни изразителни кестенови очи. Не ми е нужен „грим“, за да изглеждам добре. Не ми е нужно нищо, за да съм си аз, не ви е нужно нищо, за да сте си вие. Плюс един Like за хората, извън рамката и честит НОВ ден. Това е май най-истинското – новият ден! Вземете да му се зарадвате наистина! Аз така мисля да направя!